Един блог за всичко, което ме вълнува

Home Top Ad

Не съм голяма любителка на котките. На кучетата малко повече, въпреки че си имаме едно вкъщи и то всеки ден се опитва да ме убеди колко о...

Дюи. Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света


Не съм голяма любителка на котките. На кучетата малко повече, въпреки че си имаме едно вкъщи и то всеки ден се опитва да ме убеди колко отговорна и трудоемка задача е да отглеждаш животно + няколко деца. Малко странно начало на публикация за книга, но това което искам да кажа с предишните изречения е, че не си взех "Дюи", защото съм почитател на котките. Любопитството към книгата ме загложди след като прочетох анотацията й и най-вече защото става въпрос за личната история на авторката Вики Майрън, а аз обичам да чета такива истории.

И след като прочетох книгата съм убедена, че това не е историята на Дюи. Разказът е за живота, емоциите, болките, борбите и успехите на Вики. Да, котето е неотменна част от тях, но тя е главната героиня, а не то. Защо са решили да рекламират книгата като неговата история не знам, предполагам, за да се продава повече. Определено появата на Дюи, начинът по който присъствието му се отразява на библиотеката и хората в града и ежедневието му са интересни и имат своето очарование. Аз лично обаче останах очарована от начина по който авторката описва градчето, в което живее, хората там, самата библиотека. Наистина ми се прииска Спенсър да ми е наблизо, да се разходя и да го разгледам и то не за да видя Дюи, а за да се убедя, че всичко, което пише Вики е истина. А тя пише чудесно, очарователно, просто (в смисъл разбираемо), приобщава те и те прави част от преживяването.

Забавлявах се, разгръщах страница след страница от нетърпение да разбера какво още е поднесъл животът на управителката на библиотеката. И плаках, но не когато Дюи умира, защото някакси очакваш след това да е естествения край на нещата, а защото върху Вики се стоварват още и още проблеми. Сякаш тези до сега не са й достатъчни, но тя успява да се справи с всичко, което и поднесе животът. Разбира се и присъствието на Дюи в ежедневието й и дава сила, но реално Вики е тази, която ме докосна със съдбата и думите си.

След края на книгата имах желание да проверя как реално изглежда библиотеката и котето и потърсих сайта й. Определено не си представях сградата и Дюи (въпреки снимката му на корицата, ясно е че там е обработена, за да е по-привлекателна за читателите) точно така, да не говорим, че сайта е леко бъгав (имам професионално изкривяване, по цял ден гледам сайтове). Има специална страница посветена на Дюи и онлайн магазин, от който могат да се купят картички с неговия лик. Фейсбук страницата им е много по-поддържана и пълна с информация и снимките на котака там са по-многобройни и той продължава да е част от живота на библиотеката.

Ако не е станало ясно - книгата ми хареса и я четох с удоволствие, не ми хареса наблягането на Дюи при рекламирането й, но въпреки това се радвам, че попадна в мен и стана част от библиотеката ми.

Ще завърша с един цитат, който ми хареса и ми се струва подходящ като обобщение на случващото се в книгата: "Това е животът. Всички ние преминаваме през остриетата на трактора от време на време. Всички получаваме порязвания и натъртвания. Понякога остриетата влизат надълбоко. Късметлиите се отървават само с няколко драскотини и мъничко кръв, но дори това не е най-важното нещо. Най-важното е да имаш някой, който да те прегърне, да те притисне силно до себе си и да ти каже, че всичко ще се оправи."

0 коментара: