Galler е белгийска марка, която се грижи такива като мен, да са снабдени всекидневно с шоколади, пралини, макарони, сладолед и други сладости. Барчетата, за които ви разказвам днес, са само малка част от портфолиото на фирмата. Само от тях има 19 различни вида с доста вкусни съчетания и няма начин поне един да не предизвика интереса ви. Като количество са 65 или 70 грама и представляват 4 блокчета шоколад в един ред. Сигурно са предвидени за едно хапване, как мислите :)

Аз идвам с ревю на два вкуса - White Pistachios и Dark Raspberry. Мисля, че става ясно какво да очакваме - бял шоколад със сърцевина от шамфъстък и тъмен шоколад с малинов пълнеж.

Посягам първо към белия шоколад, той е 65 грама, опаковката е зелена с на пръв поглед случайни форми по нея, но според мен това са части от буквите Galler. В центъра й се е разположило едно парченце с два миниатюрни шамфъстъка за цвят.

При отваряне се усеща аромат на мляко и ванилия. Заради малкия си размер изглежда масивен. Под бялата обвивка прозира пълнежа от шамфъстък, който на опаковката дава вид, че преобладава и е доста повече от самия шоколад. В действителност са близки като съотношение - пълнежа е 47%, а шоколадът 53%.

Разчупва се без звук, вътре не е точно крем, а мека маса, която заглушава екота от счупването. Освен шамфъстък (14%) тя има в състава си и лешници, като тяхното количество не е указано, а също и хрупкави зърнени парченца. Кремава е на цвят, виждат се различните й съставки, шамфъстъкът почти се е загубил сред другите. Мирисът не се променя, все още е само мляко и ванилия, няма други добавки. Опитвам само белия шоколад, нищо изненадващо, доста сладък, гладък млечен вкус.

При смесване с пълнежа се появява хрупкане и допълнителна сладост. Пробвам само пълнежа с желание да усетя шамфъстъка, но първо се намесва хрупкавата зърнена закуска, а след това идват и лешниците. Очите ми виждат зелените парченца, но езикът ми не го усеща. Сама по себе си сладката маса в сърцевината е приятна и вкусна. Смесят ли се с шоколада стават прекалено сладки и е трудно да ги поглъщам без мярка.

Има разлика с картинката на опаковката, дъното е по-дебело и като цяло сладостта на шоколада удавя в себе си различния вкус на пълнежа. Честно казано разочарована съм, очаквах по-наситен и изобщо наличен вкус на шамфъстък, но не успях да го получа от този шоколад. Не мисля, че мога да изям повече от едно парче от него наведнъж.

Ред е на тъмния шоколад с малина. При него опаковката е розова, а черешката на шоколада е заменена с малинка (въпрос: има ли шоколад с череши, мисля, че ще е много вкусен). Тук ароматът не е толкова сладък и ванилов, а по-какаов и даже мисля, че усещам присъствието на малините. Парченцата не се отчупват правилно, защото вътре имат крем и няма какво да крепи шоколадовото покритие да остане цяло.

Кремът (46%) е кафяво-розов на цвят (определено няма нито цвета, нито консистенцията на снимката на опаковката и сайта), доста гъст и разтеглив, но не като пълнежа на белия шоколад. Леко кисел, леко сладък, чудесен сам по себе си. Тъмният шоколад е с 60% какао и е доста вкусен. Добавя плътност и наситен какаов вкус и се получават изкусителен на вкус тандем. Една идея по-малинов и кисел ми се щеше да е, но и така е в пъти по-добър от белия си събрат.

Шоколадите с кремообразен пълнеж не предразполагат към отхапване по малко, трябва да лапнеш цялото парченце. В този случай то е малко голямо, но затова и удоволствието е повишено. Шоколадът хрупка, а кремът се разтича в устата ти и носи полъх на лято и гора. Galler Dark Raspberry за мен е безспорен победител в този сладък двубой.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

По спомени първата ми рецепта с лимон беше кексът с мак и лимонена глазура. След това дълго време не се бях сещала за кисело-сладки рецепти, освен като готвя месо може би.

Няколко споделени снимки и рецепти в нета и желанието ми за кисело+сладко ме предизвикаха да пробвам пак и тъй като резултатите са повече от превъзходни, си ги записвам тук и споделям с всички, които обичат такива комбинации. Някой ден ще заменя лимона с портокал, сигурна съм, че също ще се получи добре. Мъфините ги правих и без маково семе (защото свърши) и се получават даже още по-добре, защото ги няма малките семенца, които да гониш из устата си 🤣

Лимонови мъфини с маково семе

Необходими продукти:

2 яйца
3/4 ч.ч. захар
3/4 ч.ч. прясно мляко
100 мл олио
кората и сока на един лимон (спокойно носи и 2 лимона)
2 1/2 ч.ч. брашно
1 бакпулвер
2 с.л. маково семе
щипка сол

Приготвяне:

Яйцата се разбиват със захарта и после се прибавя олиото, сока и кората на лимона и прясното мляко, като след всеки продукт се разбива хубаво.

Брашното се смесва със солта и бакпулвера и на няколко части се изсипва при мокрите съставки. Последно се прибавя маковото семе. Мъфините се пекат в предварително загрята на 180 градуса фурна за около 20-25 минути.

За още по-лимоново усещане, може да им се направи глазура от пудра захар и лимонов сок. Аз пробвах и комбинацията от течна сметана + малко захар и малко лимонов сок.

Напукани лимонови сладки

Необходими продукти:

310 г брашно
100 г захар
1 бакпулвер
60 мл олио
кората и сока от 1 или 2 лимона
2 яйца
пудра захар за овалване

Приготвяне:

Брашното се смесва със захарта и бакпулвера. Към него се добавят олиото, лимоновия сок и кората и последни се добавят яйцата (няма нужда да се разбиват предварително).

Получава се леко лепкаво тесто, което обаче лесно се оформя на топченца с големината на орех. Всяко топче се овалва в пудра захар и се подрежда върху хартия за печене. Пече се в предварително загрята на 180 градуса фурна за около 15 минути. Сладките не трябва да изсъхват много, защото стават твърди. След като изстинат могат да се посипят с още пудра захар за по-добър вид и вкус.

Да ви е лимонено вкусно!

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Карън Суон има издадени 5 книги на български, а първият ми досег с нея беше чрез романът й "Коледна тайна". Тя е от тези авторки, които се придържат към подобен и удобен стил на писане и структуриране на историите и това си личи във всичките й произведения. Писателката си пада по тайните, паралелното действие също и е любимо, книгите й са с доста страници. В рамките на 2-3 месеца успях да прочета и останалите български издания на Карън Суон ("Римска тайна", "Перфектният подарък", "Парижка тайна" и "Коледа в Тифани") и приликите им още повече се набиха на очи. Затова реших да ги сложа заедно с една публикация. Хубавото е, че все пак всяка книга си има нейната история и специфичен дух, за да не ги бъркам и да се чудя коя за какво беше.

Вследствие впечатленията ми от "Коледна тайна", когато си взех "Римска тайна", имах занижени очаквания. Заради големият й обем се притеснявах, че трябва да пребродя доста страници пълнеж, за да изкопча някаква струваща си история. В края й се радвах, че и дадох шанс. Супер много ми хареса как е описан Рим. Пред читателя се разкриват малките улички, обикновените хора, подземни тайни, показан е като нормален град. Не може напълно да се избяга от туристите, но те са в покрайнините на историята и не й пречат. Героите имат някои трески за дялане и не бих казала, че си имам фаворит сред тях, затова пък събрани заедно си пасват допринасят да се получи един добър разказ.

Франческа е цветна, нестандартна, зарязала професията си на адвокат, тя изкарва прехраната си като екскурзовод в Рим. Но съдбата има други планове за нея и я запраща да се рови в миналото. Още един ровещ се, този път буквално в изминалите събития, ще стане част от приключенията й. Франческа е наета да запише живота на принцеса Елена Дамяни. Паралелно с разговорите между двете, разкриващи богатия на събития живот на Лейни, Суон вмъква спомените на принцесата. Там виждаме една объркана жена, привидно намерила най-накрая покой в двореца си, но и най-малкия трус може да разклати този покой от основите му и да открие древни скелети, недоизказани думи и дълго пазени тайни.

Макар и голяма по обем книгата не натоварва, има доста диалози, а прескачането между миналото и настояще държи читателя в напрежение до края. Изненада ме развръзката, макар че се досетих за някои детайли.

В "Перфектният подарък" още от самото начало усетих някаква тъжна и трагична нотка, която така и не я напусна до края. През цялото време просто очаквах да се случи нещо неприятно, толкова осезаемо беше внушението за нещастие. Надвиснало като облак над героите и определящо чувствата и действията им.

Отново имаме роман с много страници, но липсва редуването на събития от преди и сега. Тъмното минало само е загатнато и както казах влиянието му се усеща почти на всяка страница. Главната героиня Лора е умна, красива, много талантлива дизайнерка на бижута и уж щастливо сгушена в малкия си град, брак и живот. Нещо в нея не ми допадна, може би вътрешната й борба, която през цялото време се опитва да излезе на повърхността и контролира поведението й през голяма част от времето. Иначе цялостния сценарий не е много типичен, интересно е замислен и е любопитно да го проследиш. Никой от героите не ми допадна, не ми пасна на историята, не ми беше симпатичен. Стояха като присадени, не си подхождаха, сякаш случайно събрани, за да има различни гледни точки, но те буквално се разминават и оплитат неприятно.

История пълна с лъжи, много тайни, много пари, в един момент Лора се чувства като Пепеляшка, в следващия се оказва, че тези неща не са й чужди. Заблуди, недомлъвки, любовни триъгълници и четириъгълници. По някое време вече започнах да вниквам какво се е случило, но нямах и идея как ще завърши всичко. От цялата работа изводът е - живейте си живота, ценете приятелите си, външния вид често заблуждава, парите не са излишни :) Не бих го оценила много високо като предишния най-вече заради многото хора, които присъстват уж с цел по-цветна и завъртяна история, но реално я разводняват и отвличат вниманието и просто не се е получило добре.

В "Парижка тайна" основна атракция е заключеният от 70 години апартамент в Париж, за който писах в ревюто на "Парижкият апартамент". Разликата е, че в романа на Мишел Гейбъл недвижимият име е важна част от цялата история, докато Карън Суон му отрежда една по-задна позиция. В нейните страници той е само място на спомени и скрити тайни, по-важни са хората живели в него и наследството, което са оставили. Изкуството отново присъства като неделима част от историята, има и сведения за Втората световна война и трудната съдба на евреите.

Главната героиня Флора е специалист по изкуството и в работата си е голям професионалист. В общуването с мъжете обаче се държи като тийнейджърка, но като цяло ми допадна повече от Ейприъл. Имаме и любовна история, предвидима, но усложнена от семействата на двамата влюбващи се. Според мен историята с брата на Флора беше излишна, първо излишен съспенс и като цяло не ми се вписваше, но явно е била необходима на авторката, за да я противопостави на историята на Наташа.

Като се замисля езикът на Карън Суон в тази книга ми допадна най-много, красиво визуализира хората и средата, чувствата и мислите им. Развежда ни из чудни кътчета на Франция, на Париж не обръща чак толкова внимание и без това той владее доста произведения. Миналото тук присъства, но не като паралелна времева линия, а изкача от някоя картина, документ, забравено ъгълче, спомените на хора живели преди 70 години или от техните наследници. Хареса ми и този роман, нямах търпение да разбера какво се случва, каква е този път голямата тайна, която ще излезе наяве. И развитието на събитията определено не ме разочароваха, супер сценарий е измислила авторката.

"Коледа в "Тифани" е най-новият роман на Карън Суон издаден на български. Хвален като най-обичания й, нямам идея защо. Предвидливо появил се преди Коледа, обаче ... Събитията в него не се развиват само по празниците, а траят цяла година.

Каси получава не един, а три шанса да започне нов живот след провала на брака си, който е отнел 10 години от живота й. Най-добрите й приятелки са насреща да й осигурят всичко необходимо да оцелее, макар че те имат своите животи, проблеми и особености. Приятно за четене е да се впуснем в един или друг живот, в различни градове и държави. Не знам за преживяване колко е реално единия ден да си на едно място, другия на съвсем различно с друга рутина, хора покрай теб и т.н., но все пак е измислено като за роман.

Идеята е грабваща вниманието, но изпълнението здраво ми куца на мен. Предполагам, че е заради напъна да се напълнят колкото се може повече страници. Защото специално края на глава Париж сякаш е писан за 5 минути в междучасието преди часа по математика. Докато върви логично и да кажем интересно, в едно момент толкова се разводнява и става като боза, ама развалена, която просто не става за консумация. Някакви случки от немай къде, чиято цел е ясна, но не и логиката им, от къде дойде всичко и необходимо ли беше да го знаем, нямаше ли по-елегантен начин да се излезе от ситуацията без да се намесват всичките тези хора.

Любовната история (не със съпруга, а с новия) беше ясна още в началните страници (че даже и от преди 10 години), но чакаме главната героиня да прогледа и да се осъзнае коя е и какво иска от живота. Предвид големите хвалебствия съм разочарована от романа. Жалко, че завърших маратона с произведенията на Карън Суон с него, но пък така нямам кой знае какви очаквания за бъдещи нейни романи на български.

Вие с какви впечатления сте от Карън Суон и романите й?


Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Днес е ред на шоколад, какъвто не бях срещала до сега - Chocolate negro con violeta или в превод Тъмен шоколад с теменужки (виолетки). Ако ме четете редовно, сигурно сте забелязали, че се опитвам повечето шоколади, които дегустирам и описвам да са различни от масовите. Този испански красавец чудесно се вписва в изискванията ми.

Първо не само е купен от Испания, а даже е местно производство и второ съдържа бонбони теменужки. У нас са познати и като виолетки и като деца сме схрускали много такива, сега също се предлагат и мисля, че не се различат по нищо от детските ми спомени. Не знаех обаче, че тези сладки парченца произхождат точно от Испания и се правят от цветовете на горска теменужка, специално набрани през пролетта и покрити със захар, за да кристализират. Съмнявам се в българските бонбони да има истински цветя, още една причина да съм любопитна да пробвам испанските. И то в компанията на шоколад с традиции.

От опаковката му е видно, че пристига от Барселона, която според мен е направена специално за града. В сайта на марката са показани други, по-стандартни изгледи на продуктите. А тук в цветовете и буквите на картоненото облекло даже има препратка към закачливостта и цветовата гама на мегаполиса, повлияна предполагам от Гауди.

Научавам, че това е ръчно направен шоколад на марката Chocolat-Box, които са в този бизнес от 1888 година, но не успях да открия нищо по-интересно за тях в интернет. В долната част на опаковка в направено прозорче и в него се вижда част от гърба на блокчето, предната му част не е толкова интересна. Присъства обичайната информация за съставките (какао минимум 56%) и цитат на испански от някой Anton Colom, за него също липсват сведения.

Chocolat-box имат няколко магазина в Барселона, от единия си купих от сладоледа им (заслужава си да го опитате). Обектите им са все на ключови места в града, ако ги търсите, няма начин да не попаднете поне на един. Аз обаче го купих от магазин за халва - Torrons Vicens. Намира се точно до Саграда Фамилия и е пълен с всякакви изкушения. Опитахме няколко вида халва, но не успях да си избера от нея, затова логично си взех 4 шоколада (цена по 4 евро всеки). Единия по-късно видях, че не е бил много добър избор, но като опитам ще ви споделя дали е така и защо. Комбинация с виолетки до сега не бях срещала, затова поне за него не се колебах дали да го взема.

Ако сте ме прочели до тук, време е за дегустация. Шоколадът е дебел и твърд и няма никакъв шанс да го счупя на правилни парчета. Нито пък да оцелеят захаросаните виолетки. (Ако го чупя с найлончето има по-малко загуби) Хапването му директно е изключено. Нищо не може да го размекне, поне не и външни влияния. Остава твърд не поддава на горещия ми поглед и настойчивите ми пръсти. 100 грама, обаче се усещат като 200, заради дебелината и твърдостта му. Изглежда и се усеща плътен. Което е супер, още повече качествен шоколад, без да се губят грамове в добавки и пълнежи. Добавката е посипана на гърба му и уж е здраво закрепена, но както казах при опит за отчупване пада.

Красив за гледане, сложен за ядене. Но стане ли веднъж на парченца, няма как да избяга и тогава разбираш за какво е бил целия този труд. Уникално вкусно съчетание между леко горчивия шоколад и свежите кисели кристалчета виолетки. Чистия вкус на какаото се усеща само в началото преди виолетките да го превземат и да му дадат от своята сладост. Шоколада обаче се изхитрява и след като изядеш парченцето в устата ти остава неговия дух, а виолетките са се стопили. Трудно се разтапя, което е добре, удължава удоволствието от присъствието му в устата ти. Копринено мек и нежен, гладък, много плътен и наситен. Не се лакомете за големи парчета, чак ми изтръпва езика от смучене.

Ароматът е смес от какао и виолетки. Цветът е чист, без примери, то няма и кой знае какво вътре - само какаова маса, захар, какаово масло и захаросаните блестящи лилави парченца отгоре. Те обаче сякаш са пропили в самия шоколад или пък при допира с устата ми ароматът им се активизира и разнася и не можеш да го отчетеш, че е отделно от шоколада. Определено вкус, който ще запомня, не само заради виолетките, но и самият шоколадов блок е вкусен и запомнящ с плътността си. Това не е шоколад за един път, той е за неколкодневно удоволствие или пък споделяне с любими хора.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Ще започна с това, че съм чела книгата 3 пъти. И то не защото "Парижкият апартамент" чак толкова ме грабна и очарова, а защото искам като напиша публикация за нея да са ми пресни впечатленията. Но все отлагам писането и пак се налага да я прочета, за да си припомня с какво ме очарова и с какво дразни. Това може и да ви говори достатъчно за произведението на Мишел Гейбъл - не е история, която се забравя, но може да се препрочита и да се откриват нови нюанси на събитията и действащите лица - главни и не толкова.

Като цяло мога да кажа, че книгата ми хареса. Обаче не съм запленена до толкова, че пренебрегна слабите моменти, които дразнят и развалят удоволствието от четенето й. За съжаление, за мен един от тях, е главната героиня Ейприъл. В главата й е бъкано от проблеми, заради които се държи неадекватно на моменти. Честно казано ме нервира и не ми е интересно какво точно се случва с нея или по-скоро недоумявам как може голяма жена да реагира точно така в дадена ситуация. Подразниха ме отношенията и с Люк. Много нагласено, личеше на къде отиват нещата, ама иначе двамата уж никак не си допадаха. И завърши както се очакваше, че даже и малко отгоре.

Ако успея да се абстрахирам от разни такива недоразумения, "Парижкият апартамент" е увлекателен заради историята, на която е базиран и реалните личности, появяващи се по страниците му. Авторката умело ги вмъква в днешни дни чрез писмата на Март дьо Флориан, живяла в края на 19-ти - началото на 20-ти век. Благодарение на тях се връщаме назад във времето към Бел епок, ставаме свидетели на развитието на Париж, имаме достъп до пикантни клюки и ежедневности от живота на известни личности.

Признавам, че ми стана любопитно и се разтърсих за повече информация за Болдини (харесват и картините му), за истинската Март, за нейния апартамента й, за Жан (Джийн) Юго - внучка на Виктор Юго и всякакви други знаменитости, които се появяват. А да и за картината на мадам Х (мадам Готро, потърсете ако ви е интересно, за да видите какво се е смятало за скандално по онова време :)).

Историята тръгва от случайно открит апартамент в Париж, предизвикал вълнение не само с факта, че никой не е влизал в него цели 70 години, но и със съкровищата, открити в стаите му. До колкото знам той е вдъхновил още 2 романа, единият е преведен на български, другият не. И наистина кой не би се прехласнал през възможността да надникне в миналото чрез произведения на изкуството, мебели, сувенири, всеки разказващ собствена история и дневници, които ги обединяват. Очаквах малко повече информация за отделните мебели, но явно няма нужда, защото централната фигура е един портрет и жената, нарисувана на него.

В началото Март ми беше по-симпатична - сираче принудено да се справя само в Париж, живот на приливи и отливи и късмет винаги да успее да излезе от ситуацията, да натрупа всички тези притежания, но и много разочарования и жлъч. Приличат си с другия женски персонаж по непостоянното си мнение и проблемите с мъжете. Животът на Март го виждаме чрез Ейприъл, която наднича в дневниците й и така се пристрастява към историята, че живее с нея и приема лично съдбата и притежанията на французойката.

Междувременно в паузите, когато не се връщаме век назад, научаваме повече за семейната история и семейния живот на американката и двете довели до кълбо от неприятности, които тя се опитва да разреши с работа, бягство в Париж, чужд мъж и още работа. И при двете дами нещата приключват изненадващо, но такъв е живота - ти го сритваш, той те сритва и накрая се помирявате или единия отстъпва.

Допаднаха ми разходки из Париж, най-вече защото му е придаден един по-достъпен облик. Набляга се на нормалните му, скрити и хубави кътчета, показан е като град за хората, а не световна столица и туристическа дестинация. Ако прочета книгата за четвърти път надявам се това да е в Париж и да търся по улиците му местата споменати в "Парижкият апартамент" :) Приятен е романът на Мишел Гейбриъл, не е нещо, което задължително трябва да прочетете, но ако случайно ви попадне му дайте шанс. Забравих да кажа, че корицата много му пасва, красива и стилна е, с изключение на дамата в огледалото, която малко ме плаши.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Първата ми планина, първата ми хижа, първото ми изкачване. Доста ме натовари (психически също) и измори това преживяване, не само защото ми беше първо, а най-вече защото самият маршрут не беше от най-леките. Да не говорим, че аз съм напълно начинаеща в планинските приключения. Не е като да нямам никаква физическа култура - правили сме градски обиколки по 5-6, че и 10 километра, посещавали сме еко пътеки, "катерили" сме хълмовете около Велико Търново. Но този маршрут беше пряко силите ми - 4 часово изкачване и то по стръмен терен. Слизането също не бих го определила като приятно, защото беше придружено с дъжд. Положителното от цялата работа е, че бях истински благодарна при пристигането ни в хижата и още повече при завръщането в цивилизацията и стъпването на асфалт :)

Цялото приключение започна с покана на приятелка към дъщеря ни да отиде с тях на поход до хижа Амбарица. Тъй като отдавна се каним да си направим планинска разходка и не ни беше много комфортно да оставим детето само, решихме цялото семейство да се включи. Впоследствие едното дете отпадна заради присъствие на рожден ден и бяхме трима + кучето. Нямах никаква идея къде се намира хижа Амбарица, какъв е пътят до нея, дали трябва да се подготвям нещо по-специално. И сигурно беше за добро, тъй като най-вероятно нямаше да тръгна, ако знаех. Ние се приготвихме наистина за горско-планинска разходка. Без специална екипировка, само с един комплект дрехи за по-хладно + якета, раница с доста храна и едно превъзбудено, че ще ходи на разходка куче. За да ви покажа колко бях лековерна, ще споделя, че тръгнах по къси гащи, потник и маратонки и даже фотоапарат увесен на врата. Истинска градска туристка, все едно съм на разходка по главната. За щеки, туристически обувки и други екстри изобщо не съм си и помисляла, не че имам или че щях да си купя.

Туристическата пътека по която щяхме да минем започва малко след село Черни Осъм, намиращо се след Троянския манастир и Орешак, от местност наречена Смесите. От там реално има 2 маршрута, ние минахме по този (през Зорнов рът, сигурно от "зор"), по който водачката ни вече беше минавала, по мое мнение е по-трудния и то без да знам другия как е :)

Пресичаш мостче над река Черни Осъм, влизаш в гората и веднага започваш да катериш. И като казвам катериш, имам предвид наистина катерене, доста голяма част от пътя е каменист и стръмен. Хубавото е, че бяхме в гора, защото денят беше слънчев и топъл и ако бяхме на открито щяхме бързо бързо да се опечем и изтощим. Не, че денивелацията (897 м) не свърши това още по-бързо. Раницата с храната беше в мен и заедно с фотоапарата ми разказаха играта. Другите от групата сякаш нямаха моите проблеми, макар че се чуваше някое охкане от време на време. Децата (4 на брой на възраст 11-12 години) имаха неизчерпаема енергия и геройски вървяха почти през цялото време най-отпред. Кучето тръгна с голям ентусиазъм, бягаше напред-назад, проверяваше какво има встрани от пътеката, но по едно време и на него му стана тежко и доста намали оборотите.

Спирахме на два пъти, нямах много идея къде точно се намираме и колко още време остава, но ми се искаше вече да стигам където и да е. Направих няколко снимки, имаше 2-3 места, на които гората предлага изглед наоколо, но като цяло през повечето време вървяхме заобиколени от дървета. Погледът ми беше забит в краката и не обърнах достатъчно внимание на флората. Излязохме на една поляна, на картата е наименувана като Папратова полянка. На нея имаше къпини за подкрепа, но и силно слънце, което след сянката на дърветата ни се стори изгарящо. Пак влязохме в гора, тук таме пътеката се смиляваше над нас и беше по-полегата.

И когато вече всички нямахме търпение да стигнем, излязохме от поредната гора и хижа Амбарица беше пред нас. Почувствах се едва ли не спасена, най-после свалих раницата от гърба, пихме вода, преоблякохме се и седнахме да си починем. Аз даже легнах на един каменен перваз, събирах слънце, гледах птиците и облаците и се радвах на живота. Изчакахме малко да ни настанят, защото имаше проблем със стаите. Хижата се оказа пълна и вместо да ползваме 2 стаи - за 8 и за 3 човека, ни дадоха стая за 12 човека (ние бяхме 10 + кучето). Цена на нощувка 18 лв. на човек (легло), не знам за по-малко дете дали се плаща отделно/допълнително, ако спи в леглото с родител.

Вътре като цяло хижата е ок, както казах това ми е първото оставане на такова място и психически се бях подготвила да е по-неудобно и тегаво. Раздадоха ни спалното бельо и отидохме да се настаним. В стаята освен леглата имаше малка масичка и една печка на дърва за зимата. Осветлението се състои от светодиодна лента залепена на тавана, която свети колкото да се ориентираш къде да легнеш. Хижата е на два етажа, обувките се събуват долу при входа и се оставят там в шкафчета като в детската градина. Може да си обуете чехли или да ходите по чорапи (боси). Имаше хора, които си носеха собствени чехли, но имайте предвид, че ако ги оставите долу може някой друг да ги ползва. Подът е дъсчен и доста скърца :) Между етажите имаше санитарно помещение с два мивки. Отвън също имаше мивки. До входа се помещава и банята, която е с бойлер на дърва, вечерта го запалиха и можеше да се ползва. Топла вода има в столовата и то само за миене на съдовете (всичко е на самообслужване). Тоалетните са само на първия етаж и там няма топла вода. За хора свикнали с планините и хижите сигурно тези неща са познати и обичайни, но за мен са нещо ново и затова ги споменавам с такива подробности.

След като се настанихме и си починахме решихме да се разходим наоколо и да разгледаме. На метри от хижата се натъкнахме на гъсто разположени храстчета с боровинки и горски малини. За първи път брах и опитах току що откъсната боровинка. Доста бяха дребни и с не много изразен вкус, но пък имаше в изобилие. Затова пък малинките бяха уникално ароматни и вкусни и те дребни и не се намираха толкова често.  Връх Амбарица е на около 2 часа път от хижата и май никой от нас нямаше сили да го изкачва и още по-добре, защото времето доста бързо се развали. Тръгнахме все пак по маршрута към него, за да се насладим на величествените гледки към върховете наоколо. Определено е гледка, която си заслужава да се види, само ако можеше пътят до там да не е толкова труден :)

Силите ми привършиха някъде около двадесетото маркировъчно колче и поехме обратно към хижата. Започнаха да падат първите капки дъжд, но успяхме съвсем малко да се измокрим и малко повече да се изкаляме докато стигнем. Поваля малко и спря и решихме да вечеряме навън. Има 3-4 големи дървени маси на поляна пред хижата с гледка, която не може да ти предложи никой петзвезден ресторант. Менюто за вечерта беше леща яхния, крем супа от червена леща, салата зеле и моркови, тиквички с ориз, а също и питки, които правеха на място. Месо не се предлага, защото няма къде да го съхраняват. За пиене мисля, че има и вино, но ние не консумираме алкохол. Провизиите се доставят с конче (на снимката по-горе). Почти се бяхме нахранили, когато започна пак да вали и този път нямаше изгледи да спре. Преместихме се на сухо, децата се качиха в стаята, а дъждът и вятърът се засилиха и даже заваля градушка, в един момент тревата побеля от зърната й. Имах усещането, че се намирам в друго време, друг сезон, друг свят :)

Преди лягане се сетихме да потърсим къде да си заредим телефоните, но се оказа, че хижата получава ток от соларни панели и като стане тъмно ги спират, а тази вечер заради дъжда още по-рано бяха изключили зарядните. Вечерта изключват и интернета. Като угасихме лампичките в стаята настана абсолютна тъмнина. Е не напълно, защото отвън бурята се разрази наново и светкавиците и гръмотевиците падаха една след друга. В добавка към тях имаше силен вятър, който брулеше хижата и имах усещането, че сме изоставени и бедстващи далече от цивилизацията. Поне бяхме на закрито, сухо и топло. Доста се притеснявах как ще се приберем на другия ден, ако вали, защото пътя ще е ужасен и както казах не бяхме подготвени от към облекло за такива условия.

Да кажем, че успяхме да поспим и в 6 часа някои от нас вече бяха будни и навън. Даже успяхме да посрещнем изгрева, което не ми се беше случвало от години, да не говорим, че никога не го бях виждала в планински условия. Температурата - около 10-15 градуса, дъждът беше спрял, но заплашваше пак да ни навести през деня. За закуска имаше мекици, които си бяхме поръчали от предния ден (цена - 1.50 лв. на брой), сладко от боровинки, брани покрай хижата (заплаща се допълнително - 0.50 лв), кафе и чай (мисля, че и меда се заплаща допълнително). До 8 часа бяхме готови нагласени да тръгваме на обратно, сбогувахме се с хижата и влязохме в гората. Скоро след това започна да пръска дъжд, но поне беше кротък, а не като вчерашната буря и освен това гората ни осигуряваше някаква защита.

Слизането сякаш беше по-бързо, надолу е една идея по-лесно, макар че мократа земя и камъните пречеха на моменти. Лично аз просто исках да стигна и изобщо не се чувствах като на разходка. Имах усещането, че ако спра някъде и после краката ми няма да искат да продължат. Паднах на два пъти и доста трудно се изправих, мускулите ми отдавна не са виждали такова натоварване. В началото изчаквахме другите от групата, които си се движеха нормално, но след това ги оставихме да се разхождат и си подкарахме с нашето темпо. Спряхме само веднъж да се подкрепим малко и да се насладим на гледката, мъглата и облаците. Дъждът спря и само дърветата поръсваха още вода отгоре ни. Видях сърна, гъби, красиви дървета, придвижването в гората си има своите красиви моменти. За съжаление бях много уморена и напрегната, за да се насладя подобаващо на разходката.

Едни от спътниците ни спомена, че има и друг маршрут от местност Смесите до хижа Амбарица и след като го потърсих в интернет се оказа, че той е по-лесен особено за начинаещи като мен. Не знам дали някога ще повторя това изкачване, със сигурност не по същия път и най-вероятно без пренощуване в хижата и ще съм по-добре подготвена. Снимките поне показват само хубавите и впечатляващи гледки.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Noir Madagascar 60% Cacao e просто и чисто шоколадово удоволствие, без недомлъвки и прекалени любезности.

Тъмен шоколад с какао от Мадагаскар - нищо повече или по-малко. Марката, ако изобщо се води отделна марка, е собствена на Carrefour. Имала съм и предишни срещи с техни шоколади и не съм оставала разочарована. Произведен и купен във Франция, сниман и изяден в България.

Изглежда с по-големи пропорции, но е тънък и реално е едва 80 грама. Опаковката е със скромен дизайн. Има достатъчно розов и ярък цвят, за да задържи погледа, но за сметка на това присъствието на случайни елементи или надписи е намалено до необходимото. Парче шоколад в центъра, където и както трябва да бъде, защото вътре очакваме да намерим точно това - чист шоколад без добавки. Загледах се в рисунката над него, но не мога да определя каква е, сякаш има някакви букви в центъра, прилича ми на индианска или племенна рисунка, но може да е нещо съвсем различно, нещо като печат или запазена марка на продуктите на Карфур. Видях, че фигурира само на тъмните им шоколади. Някой ако знае повече за нея, моля да ме просвети, любопитно ми е.

Пристъпвам към отварянето - хартиената опаковка разкрива станиол, а в него са 10 парчета шоколад, абсолютно същите като изрисуваното (или може би сниманото) на предната страна. Правоъгълни по форма, разделени с черта по единия диагонал и двата триъгълника също са разчертани с линии (подходящи за задача по геометрия). Както казах максимално опростен дизайн.

Цветът му е красиво наситено шоколадов, ароматът чист, а вкусът донася лека, приятна горчивина на цялото преживяване. Отчупва се звучно, при захапване не се поддава лесно, първо се съпротивлява, преди да се разкъса и разтопи в устата ми. Красив и чист вкус на какао дошло от далечни земи, последните нотки са учудващо кисели и подготвящи те за следващото парче. Докато хапвах шоколад и търсих информация за Мадагаскар, ми се прииска да посетя този толкова чуден остров. Какаото, което произвеждат е само едно от стотиците чудеса, които могат да се открият там. То поне пристига при нас под различни форми и ни дава да опитаме частица от дивото. Макар че не знам колко точно е диво, при положение, че е претърпяло доста обработка и е минало от къде ли не. Но да кажем така си го представям, докато хапвам тъмен шоколад Noir Madagascar 60% Cacao.

Едно парченце не стига да си там, но стига да овкуси и обогати деня ми. Вкусен, плътен, чудесен пример за тъмен шоколад направен качествено и с качествени суровини. Няма нужда от реклама и високопарни слова, просто го опитайте и ще се убедите. Кратко и точно.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Благодарение на кампания на Kocos.bg имам възможност да пробвам и да напиша ревю на един много любопитен продукт - Есенция за лице MIXSOON Bean Essence.

Mixsoon е марка, която залага на минимализма и тази есенция не прави изключение от правилото "просто и чисто". От опаковката до състава, на преден план е най-важното и то е достатъчно. Няма нужда от добавки, гръмки лозунги, шарении. Нужен ви е продукт, който да действа, а не да ви развлича и забавлява. И Bean Essence ви осигурява точно това.

Есенцията е скрита в елегантна хартиена кутийка с изчистен дизайн. На лицевата й страна е само името на марката и какъв е продуктът. На задната страна е посочен състава, в който има екстракт от соя, ферментирал с лактобацили, круша, ечемик и нар. Всички съставки са: Aqua, Propanediol, Glycerin, Lactobacillus / Soybean Ferment Extract, Lactobacillus / Punica Granatum Fruit Ferment Extract, Saccharomyces / Barley Seed Ferment Filtrate, Lactobacillus Pear Juice Ferment Filtrate. Повече не е нужно да се обясняват, най-добре е директно да се пристъпи към отваряне и ползване.

Шишенцето е от много здрава, стабилна пластмаса, капачката се затваря плътно, за да предпазва помпичката. Плюс за мен е, че тя е на резба и така продуктът може да се използва до край. За да работи добре, трябва да се наклони флакона, тъй като есенцията, макар и не много гъста е разтеглива и ако пробвате да изпомпвате продукт, докато шишенцето е право, той просто се стича по помпата. Цветът е прозрачно жълтеникав, но нанесен на кожата е абсолютно незабележим. Уникално е, че няма никакъв мирис, което я прави подходяща за хора чувствителни към аромати. Затова пък има вкус, да опитах я, докато я нанасям част от нея попада на устните ми и така усетих лека горчивина. Предвид естествените й и натурални съставки май е по-добра от някои пакетирани храни, които консумирам ;)

Консистенцията на Mixsoon bean essence е чудновата - гелообразна и разтягаща се. Докато се масажира не се усеща този лепкав ефект и след това кожата не е натоварена и да се чувства неудобно, само по пръстите на ръцете усещам още лепкавост. Но докато я извадя от шишенцето и пренеса от пръстите до кожата се точат едни нишки, които се дължат на екстракта от соя в състава й.

Как се ползва? Още нещо любопитно за продуктът на Mixsoon. Той работи в две направления: нежна ексфолиация на кожата и подхранване и хидратиране. Беше ми много интересно да го ползвам като ексфолиант, предвид, че нищо в консистенцията му не предполага, че има такова действие. Гладък и нежен е, как тогава почиства мъртвите кожни клетки? Лично се убедих, че го прави. Аз го ползвам след баня, когато кожата е добре измита и порите са отворени от топлата вода. Подсушавам добре и нанасям една помпичка от есенцията на желаното място. Количество му е 50 мл, нужни са буквално 2-3 помпички за цялото лице, което го прави икономична.

Бузите и челото ми най-лесно се поддадоха на масажа, сигурно защото са с най-голяма площ :) Носът и брадичката са ми по-трудни за масажиране и за тях ми трябва повече практика, а определено имат нужда от ексфолиране и премахване на черни точки. На бузите ефектът е най-забележим. След няколко минути усещам малки частички, които почват да ми "пречат" на гладкото прокарване на пръстите по кожата, това са мъртвите кожни клетки. След масажа изплаквам и получавам чисти пори и стегната и свежа кожа. Препоръката е това да се прави веднъж-два пъти седмично.

Другият начин, по който може да използвате Mixsoon Bean Essence е като хидратираща стъпка в ежедневната грижа за кожата. Нанася се след тонер и с лек масаж се втрива в кожата. Тъй като нямах достатъчно време да го тествам по този начин ще допълня впечатленията си след някоя друга седмица. Не е проблем продуктът да се ползва първо като ексфолиант, а после като серум, така броя продукти за грижа за кожата намалява, защото той изпълнява две функции. Абсолютно подходящ за всяка част от лицето и шията, не предизвиква никакви негативни последствия, не дразни нито кожата, нито очите, не омазнява, подходящ за всеки тип кожа и възраст. След масажа попива и продължава да работи за красива и здрава кожа. Mixsoon Bean Essencе чисто и просто работи.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Рецепта за мъфини с банан и шоколад с доказан резултат. Кексчетата ги приготвям във вариант с банан или тиква в зависимост от сезона и предпочитанията на семейството. Вариантът с тиква и шоколадови парченца съм го споделила вече в блога, реших да напиша и този, макар че нямат разлика. Ако някой търси бананови мъфини с шоколад така ще го улесня.

Необходими продукти:

2 ч.ч. брашно
1 ч.л. бакпулвер
1 ч.л. сода
1/2 ч.л. сол
2 големи или 3 по-малки банана
1 ч.ч. захар
1 яйце
1/2 ч.ч. олио
1 шоколад

Приготвяне:

Яйцето се разбива със захарта и към тях се добавя олиото и намачканите банани. В брашното се добавя содата, бакпулвера и солта и сухата смес се прибавя към мократа. Най-накрая начупвам шоколада на малки парченца и го добавям и него.

Формичките за мъфини се намазват предварително с масло или се покриват с хартиени подложки. Изсипваме от готовата смес, като се пълнят до 2/3 от обема. Печем на 175 С 20-25 минути. 

Твърдо мога да заявя, че еротиката не ми допада като литературен жанр. Книгите, които харесвам искам да завладяват мислите ми, да ме обогатяват, да подлагат на предизвикателство чувствата ми, да ме плашат дори. С писанията от раздел еротика напълно липсват подобни усещания. Ясно е, че тяхната цел е да развълнуват читателите (най-вече от женски пол) по друг начин, но това не е моя начин. Чела съм няколко такива романа ("Маестра" например, но тя е по-скоро трилър с елементи на еротика), докато "Открита през теб" на Силвия Дей си е точно еротичен роман и нищо повече. Отделям му настоящето ревю, за да обясня защо не ми харесва, другите надали ще имат такава чест, то няма какво по-различно да кажа за тях.

Започвам от външния вид на книгата, който не дава представа какво очаква читателя. Корицата е доста невинна, само чифт видимо скъпи копчета за ръкавели (ако трябва да цитирам точно - златни, инкрустирани с оникси). Те "описват" главния герой Гидиън - богат, стилен, властен, а кръстчетата на тях са от фамилията му Крос (cross - кръст). Поредицата пък е наречена Кросфайър (fire - огън), както се казва империята на господина, а в книгата Ева ползва думата и с друго предназначение, но него няма да го издам. Надписът "попкултурна сензация на годината" нямам идея нито какво визира, нито какво означава. Това е първа книга от историята на двамата млади, общо са пет броя, но не мисля да си ги причинявам.

Общо взето този тип романи протичат по един и също начин и не се притеснявам, че ще разкрия сюжета, то няма много за криене. Привлекателен, мега успял, уникален, властен и известен мъж, направо top of the top, нещо като голямата награда в лотарията на живота и уникално красива и неустоима жена още със запознаването започват с интимните отношения. Скоро след това вече са влюбени, никога до сега не са се чувствали така, искат да прекарат живота си заедно и други подобни клишета, макар че не се познават духовно, а само физически. Страстта е водеща, както страстно се желаят, така и страстно се карат, страстно живеят, работят и разбира се правят секс. Физически показват всичко от себе си, но не са готови да оголят душата си пред другия, а очаквано имат минало, което ги притеснява.

И в "Открита пред теб" се следва такъв сценарий: Ева и Гидиън още първата седмица след запознанството си се сближиха интимно, на втората се влюбиха се дълбоко и искрено и вече не можеха един без друг. От там насетне се чудеха какви проблеми да си измислят, за да стане по-интересна връзката им. Сериозните проблеми и теми, които романът се опитва да засегне остават недоразвити, защото решението на всичко е да правят секс, а друг път ще говорят. Имах усещането, че всеки ден са се награбили и това е раздърпано поне в няколко страници. Караници, сдобрявания и секс, при това темпо се чудя колко ще издържат. Наистина предвидим сюжет, не знам как може някой да се вълнува от историята им, то е ясно какво ще се случи. Поведението най-вече на Ева е незряло, детинско и нелепо, цупи се, сърди се, бяга, от най-малкото нещо прави голям проблем и сама се вкарва във филми. Доста е несигурна, не знае какво иска, ама го иска веднага и Гидиън винаги успява да я успокой с умениятa си в леглото.

Заради жанра на романа секс сцените са описани доста детайлно и всичко останало се губи между тях. Чудно ми е какво толкова описва авторката в 5 книги и не се ли изморяват тези хора да правят секс толкова време. Читатели определят "Открита пред теб" и другите книги от поредицата като по-добри от "50 нюанса сиво". Не разбирам защо всички книги сравняват с нея Затова пък Силвия Дей благодари на Е. Л. Джеймс, че е предизвикала интерес към този вид литература в наши дни и едва ли не оставам с впечатление, че тя и заради това се е впуснала да пише, че даже и да изкопира леко сюжета и героите от авторката на нюансите.

Накратно: Порно в книжна форма :) Но след като си има читатели, има и писатели на подобни произведения. Аз определено не съм заинтригувана и в един момент вече прескачах събитията, то втръсва да четеш едно и също през няколко страници. Книга за губене на време и за самотни нощи, не очаквайте нищо сериозно от нея.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Ревю на витализиращ шампоан против косопад и витализиращ серум срещу косопад с крио ефект от серията "Тайни от Изтока" на Doori

Много реклами и хвалебствия се леят отвсякъде за корейската козметика, а при грижата за косата Doori са едни от най-препоръчваните. Рядко се подавам на подобни въздействия, но едно добро намаление в косопадащ момент ме подтикна да се сдобия с шампоан и серум. В серията "Тайни от Изтока" има още продукти, но реших, че като за първа проба тези са ми достатъчни. Не знам дали съм направила най-добрия избор при положение, че не съм търсила предварително информация и не съм се консултирала с никого, а впоследствие разбрах, че марката предлага и други продукти против косопад. Но така и така си ги имам, ползвам ги и споделям впечатленията си.

Описанието им звучи чудно и приканващо, направо усещаш, че ще решат всичките ти проблеми и ще имаш дълга, здрава и красива коса като по рекламите. Опаковките им са стилни, красиви, удобни и стабилни. Шампоанът е 500 мл, серумът 145 мл и спокойно стигат за доста време, тъй като са и икономични.

Шампоанът е в лилаво шише с помпичка, която идеално дозира необходимото количество. Перфектна е за ползване, все още има достатъчно продукт вътре, за да не се чудя дали и в края ще изпомпва толкова добре. Но пък капачката може да се развива и да се извади останалият на дъното шампоан. Заключването й е малко сложно - натиска се надолу при което изпомпва продукт и след това се завива на резба. Отвътре излиза кафява, гъста течност, стресираща с вида и миризмата си в първия миг. Прилича ми на загнили треви и мирише на нещо такова, екзотичен и остър аромат и не би допаднал на всеки. След отмиване изчезва почти веднага, така че ако ви е неприятен, трябва да го изтърпите само докато се измие. Една помпичка шампоан е достатъчна за средно дълга коса. Пени се доста добра, лесно се отмива, косата скърца след ползването му. Старая се да нанеса много добре в корените, по дължините на косата обаче не действа, т.е. трябва да се ползва допълнително маска или балсам за тях.

Опаковката на серума също е добре обмислена и направена. Шишенцето е дозатор за прецизно и икономично нанасяне, който позволява продукта лесно да достига до скалпа и корените на косата и да се нанася малко по малко. Винаги ми е било проблем като трябва да мажа нещо по главата си, обикновено се оплитам в коса и не достига точно където е нужно. Серумът се прилага на чист скалп, аз го разбирам "след баня", затова си го слагам докато косата ми е още влажна. За целите на теста проверих какво се случва при нанасяне на суха коса, все същата работа е. Представлява прозрачна течност, без цвят, мирише леко на мента и може би спирт. След като се накапе където трябва е нужно да се масажира скалпа, за да се разнесе продукта по-добре. Ароматът на мента се засилва, а след него идва охлаждащото усещане. Това е и така описания крио ефект, който не знам дали има някаква полза от него или просто е посочен за зарибяване на клиента.

50 на 50 съм с тези продукти. Отначало много ми хареса да ги ползвам, косата ми изглеждаше супер и според личното ми виждане намалиха косопада, който имах тогава. В един момент сякаш косата ми свикна с тях и започна да се омазнява на следващия ден след нанасянето им. Замених ги с други продукти, като от време на време посягах към тях, но рядко.

В момента отново имам ужасен косопад и се чудя дали причината е защото съм ползвала Doori продуктите и съм ги спряла или е нещо сезонно или пък нещо по-сериозно. Ако е първият вариант, не говори добре за тях, да действат само докато се ползват. Ще пробвам пак да съм редовна, имам достатъчно количество поне за месец-два и ще видя дали ще подействат на този жесток косопад. Няма указания колко често е необходимо и могат да се прилагат, аз ги употребявам на всеки 2 дена.

И за двата продукта е посочено, че спомагат за намаляване на косопада и стимулират растежа на нова коса. Иска ми се да е така, не съм си поставяла за цел да наблюдавам дали и колко нова коса ми е поникнала, при по-дългите коси, това по-трудно се забелязва, моята така или иначе си расте. Много ми хареса една характеристика на серума - спомага за забавянето на преждевременното побеляване, което обаче не знам как се доказва.

Ще ги изразходя до край и ще допълня впечатленията си. Ако имате опит с тях споделете дали наистина действат както при мен в само в началото или са супер продукти, а при мен се е объркало нещо. На намалена цена според мен си заслужават да се вземат, на пълна ще се замисля да си взема пак само ако спрат обилния косопад, който ме мъчи предесенно.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram