Където пеят раците – Дилия Оуенс

Трудно ми е да опиша “Където пеят раците”, защото не мога да разкажа историята, авторката я разказва по-добре от всеки друг, а в същото време искам да предам усещанията, които оставя в мен тази книга и това е причината ревюто ми е да малко разпокъсано. Накратко: Книгата е за Кая – малко момиченце оставено да оцелява самичко в мочурището и въпреки неволите в живота, тя се справя и става прекрасна, умна, смела и чудесна жена. Но романът е много повече от тази история, надявам се успешно да опиша какво ще намерите между кориците.

Чак след като я прочетох за първи път (до момента съм я чела 3 пъти от край до край и един път прескачайки насам-натам, за да си запиша цитати) потърсих повече информация за книгата. Разбира се, бях чувала за нея, знаех, че е популярна, но не съм задълбавала в ревюта, мнения, не ме впечатляват надписи от рода бестселър, най-четена, най-харесвана, най-желана. Взех си я, защото я мернах някъде на добра цена и реших, че ще я погледна и ако ми допадне, ще ѝ дам шанс. Не очаквах така да ме завладее и докосне, а тя ме погълна и повлече, разтвори се в мен, разчуства ме. Има хора, които също като мен са завладени от разказаното, има и такива за които това е една стандартна история и нищо особено. Което е нормално, читателите търсят различни неща в книгите. За да харесате “Където пеят раците” трябва да се оставите да ви завладее, да попие във вас, да я почувствате, природата, характера на хората, да се върнете назад в годините, да оставите героинята да ви влезе под кожата, точно така се чувствам аз като я чета.

Обожавам този роман, още от първите изречения ме спечели и ме държа до края. Много ми хареса езика на Дилия Оуенс, описанията които прави, как си служи с думите, случващото те увлича и поглъща. Имам чувството, че мога да я чета безброй пъти, до безкрай и винаги ще чувствам опияняващата радост от добре подбраните и пасващи си като парченца от пъзел думи, които образуват великолепна история. Завладяващи са описания на събитията, на хората и на природата, най-вече на природата, тя сякаш оживява пред мен. Книгата е прекрасна, наслаждавах се на всяка дума, добрият превод също има пръст в това преживяване. Авторката пише много красиво, цветно, има богат набор от силни думи, рисуващи картини. Ако подчертавах каквото ми харесва в книгите, тази специално цялата почти щеше да бъде подчертана.

Искам да съм Кая – силна, смела, умна, добра, красива, нежна, мила, свободна. Не искам да съм Кая – ранена, изоставена, тъжна, уплашена, самотна, отхвърлена. Не намирам нищо клиширано, очаквано, предвидимо, всичко ми допадна, защото го изживявах миг за миг, заедно с нея. Искам мочурищата наистина да съществуват и да се разходя там, искам да видя птиците и растенията, да почувствам природата, да се върна към истинското и смисленото. Към простата любов и живот, към възможността да правиш нещата, които ти носят щастие и удовлетвореност. Не очаквах края, очаквах да е някой друг, но дори и това не разваля впечатленията ми от Кая, прекрасна е точно такава каквато е. Знае за живота повече, отколко доста по-възрастни хора, наложило й се да го научи, защото е нямало кой да го знае вместо нея и се е оказала възрастна бързо, бързо.

Няма нищо прекалено в историите на героите, Кая е в центъра на всичко, другите са приходящи, само за да засилят впечатленията от нея, да я покажат в различна светлина, но тя е тази, която остава в сърцето на читателя. Това не е любовта история, това е историята на живота, може на някой да му се струва, че тия теми ги ползват до безкрай, но тук те са навързани, произтичат една от друга, правят картината пълна. Тук ценното е как Кая се справя с нещата, как изплава всеки път по-силна и смела, решена да докаже на всички, че може да се справи, че нищо няма да я сломи. Истинска, реална, с болки и слабости, но и с хубави моменти, на които също ревах.

“Където пеят раците” не е подходяща за бързо четене, не става да минете през нея и да я забравите. Аз разгръщах страниците нетърпеливо, защото исках да разбера какво се случва. Не прескачах редови, дори и думичка не пропусках, на някои хора може да не им допаднат многословните описания на природата, но тя е част от Кая. Трябва да “минете” през всяко стръкче тръстика, през всеки дънер, всяко перо, за да я опознаете. И на мен това много ми хареса, Дилия Оуенс използва нереално магически думите и те завърта във водовъртежа на случващото се. Книгата приземява, разтърсва, написаното не само минава през ума ти, но те и докосва. Намира в теб онова скрито моментче, когато си се чувствал сам, изоставен, самотен, неразбран. Няма да казвам, че книгата справедливо е във всякакви класации.

Прочетете я, ако не я харесате, ще се разходите из Северна Каролина, ще научите много за животните и природата и ще запомните Кая, а ако я харесате – тя остава във вас завинаги като една страхотна, по-различна книга, която развълнува и боде от време на време. Както диктува заглавието на книгата – заровете се дълбоко в мочурищата, в горите, там където природата властва и нищо не може да й се меси, да я спре, където няма хора и дивото си е диво. Всеки може да прецени за себе си дали му допада. Мен ме развълнува, разплака, замисли как се чувстваме, какво крием дори когато се усмихваме, историите, които седят зад всеки.

Очаквайте и публикация с любимите ми цитати от книгата, няма как да мине без тях, ще гледам да не я преписвам цялата, но не мога да обещая 😉

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора – коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram