Не успях да прочета до край

От цялата плеяда книги, които минават през ръцете и съзнанието ми, нормално е да има и такива, които не ми допадат по една или друга причина. Споделям някои разочароващи за мен книжни издания. Въпреки че ги подхващах няколко пъти, така и не успях да стигна до последните им страници.

Простодушието на отец Браун – Гилбърт Кийт Честъртън

Отдавна не бях попадала на книги джобен формат, мислех че са изчезнали 🙂 Но, ето че, една такава се озова при мен, беше ми изпратена доста отдавна за ревю. Външният й вид е интригуващ, защото наподобява облеклото на главния герой – отец Браун. Книжката е съставена от отделни детективски истории, които могат да се четат самостоятелно, а общото между тях е незабележимият на пръв поглед свещеник, които с аналитичен ум разрешава всякакви неразрешими положения. Книгата упорито ме отблъсква от себе си и не успя да ме грабне. Написана е на разбираем език, интересно, има завързани положения, но не е моето нещо. Действието не успява да ме увлече, чета я бавно и трудно, нямам желание да я отворя и да разбера какво се случва в следващия епизод. На някой друг може би ще допадне, автора умее да си служи с думите, а отец Браун е интересен и интелигентен герой.

Бизнес на високи токчета – Тамара Мелън

Доста реклами видях на тази книга, което трябваше да ми послужи като предупреждение. Покрай поредица свободни дни се присетих за нея и реших да й отделя време. Буквално я прочетох насила, исках да разбера до къде ще стигне авторката в оплакванията си. 99% от книгата е точно това – оплакване от всички покрай нея, до такава степен мрънка, че съм убедена, че има българска жилка в рода си. Тамара за мен е доста негативно настроен човек. От книгата разбрах, че тя е най-добрата, най-можещата и талантливата, но живота, майка й, бившият й мъж, всички други мъже и много голяма част от жените в живота й, имат за цел само да провалят успеха и кариерата й. Героинята се бъхти като вол и въпреки това не получава нито признание, нито пари, но продължава да го прави, защото й харесва. Освен с оплаквания, на всяка страница на мемоарите, се подхвърлят поне 10 имена на известни марки, хора, места, повечето от които дори не съм чувала, но за американската публика сигурно са УАУ. Замесени са пари, много разбира се, събития недостъпни за простосмъртните, блясък, лукс, още пари, адреналин на макс, малко наркотици, развод, с две думи – абсолютна боза. Не мисля, че книгата е реален пример как може да се изгради бизнес от нищото, при положение, че бащата на Тамара й е дал доста добър начален финансов тласък. Да, тя има око за модата, за актуалното и модерното, което се търси и продава, но като човек не е пример за подражание. В края на книгата става ясно, че книгата не е написана от нея, а от нает автор, който да облече мислите й в думи. Ами съжалявам, но не се е справил. Не бих ви препоръчала тази книга, нищо полезно, само загуба на време.

Спомни си – Мейси Бекет

Даже не знам защо започнах да я чета. Може би от скука, защото нямах набелязано нищо интересно, а ми я подариха и реших да я прегледам. Като тийнейджърка си губех времето с едни розови любовни романи, но това романче успя да ги бие по пошлост. Авторката взема всички клишета характерни за сладникавите книги – ученическа любов, тежка раздяла, среща след 10 години, неугаснала страст, малко сърдити, страхотен секс, единия без пари, другия с много, двамата разбира се адски привлекателни, със секси и невероятни тела, направо около тях не може да се диша плюс щипка проклятие за разкош. Звезди, цветя, рози и всякакви пози. Всичко това обилно полято със захарен сироп, листа от рози, кленов сироп, шоколад и каквото още ви хрумне като синоним на сладост – в смисъл колкото и да обичаш сладкото, като го видиш да ти се повдигне. Та и при мен така, четох, четох, ама по едно време ми стана вече прекалено лигаво и даже не довърших да видя успяха ли да се вземат тия двамата, ама то какво им остава. В един стандартен розаво-бозав роман няма друг завършек. Не препоръчвам.

Чудото в 5 сутринта – Джеф Сандърс

Почвам я сигурно за трети път с надеждата да съм узряла да попия мъдростта й. Уви, явно не съм и за пореден път не успявам да стигна далеч по страниците й, може би защото не ставам в 5 сутринта. А може би защото не ми допада. И не може би, а защото не обичам книги, които са пълни със стандартни утвърждения и изрази, които всички споделят в социалните мрежи, но единици вярват и най-важното се придържат към тях. Та и тази книга е такава, още от самото начало започва с приповдигнат тон и гръмки думички. Видя ли безкрайни повторения на “велики”, “невероятни”, “неповторими”, “чудо” и автоматично ми се включва защитата срещу глупости. Реално идеята е добра, начина по които е поднесена – не. Трябва да прочетете 235 страници, за да отсеете може би 4-5 страници с важна информация. Разтягане на локуми, повтаряне на едно и също в различни вариации, препратки към по задни страници, много думи за нищо, при положение, че същото може да се каже много по-ясно, стегнато и разбираемо. Явно тези книги за личностно развитие и опитващи се да те убедят, че “точно това трябва да направиш” не са моя жанр или просто още не съм попаднала на добра такава. Повече няма и да пробвам да я дочета, имам по-интересни заглавия, чакащи да им отделя време.