Мини балканско пътуване – част 2

Първа част на мини балканското ни пътуване може да намерите тук 🙂

Ден 4

Време беше да си тръгваме от Босна и да се насочим към крайната цел – Дубровник. Но преди да го направим, имахме още една спирка в Босна – Водопадите Кравица. Пътят ни минаваше близо до тях, снимките и отзивите в интернет бяха обещаващи, не бързахме и решихме да минем да ги видим. Запасихме се със закуски, предадохме имота на хазайката и поехме към Studenci. Пътят от Мостар до там е около час, по спомен успяхме да се загубим само един път, но за кратко. Колкото по на юг отивахме, толкова по-приятно ставаше наоколо. Малки селца и къщи, добре поддържани, нормален път, дъждът спря.

Лесно намерихме водопадите. Преди да стигнете до тях има паркинг, доста голям, освен нас май имаше още една-две коли. Купихме си билети, цената е по 8КМ на човек, за колата не платихме нищо и заслизахме надолу. Може би за кола се плаща в активния сезон или ако слизаш с нея до водопадите, има си път, но си има изградена и пешеходна пътека с места за почивка и страхотни гледки. Отклоняването от нея понякога е добра идея, разбира се, когато е безопасно, така попадаш на скрити местенца, заслужаващи да им отделиш време. Пешеходния път се вие покрай реката, захранваща красивия воден басейн и даваща сила на падащата вода. Слънчево време, почти никакви хора, природа, тишина, насладихме се максимално на тези дарове. А долу дъхът ти наистина спира. Тюркоазената вода, която се излива на талази, пръска, хвърля отблясъци и прави малки дъгички. Очаквахме водопадите да са малко по-високи, но и така са прекрасни. Пролетта идваше и природата се събуждаше, няма жега, няма хора, чудесен момент улучихме да ги посетим. Мястото наоколо също е направено с мисъл за посетителите. Има места за сядане, за барбекю, заведение, което още не работеше и голяма тоалетна, която не се сдържах да не снимам. Дори и по това безлюдно никое време беше чиста и добре поддържана. Голяма поляна покрай реката и много дървета допълваха пейзажа. Сигурно през топлите месеци ври и кипи от хора, защото наистина е идеално място за разходка, почивка, пикник, игри на открито, за хора и животни. Снимахме на воля, разходихме си, починахме си и поехме обратно нагоре с не толкова лека походка. Срещнахме съвсем малко хора, разбудили се и решили да се възползват и те от хубавия ден.

Но ни очакваше още по-красиво според слуховете място – Хърватска и Дубровник. Уж бяхме проверили пътя, имаше табели, но това не ни попречи да се вкараме в приключение. Общо взето вместо само един път да пресечем границата и да минем 2 проверки – една на излизане и една на влизане, ние си причинихме 3 граници и общо 6 проверки!!! 🙂 Босна има един участък, който разцепва Хърватска и така си осигурява излаз на Адриатическо море. Е ние успяхме да минем точно през него и почти през цялото ни пътуване се наслаждавахме на страхотна гледка към морето. Пътят на места беше опасно стръмен, толкова близо до ръба се движехме, той разбира се е подсигурен с мантинела, но все пак трябва да се кара внимателно там. И така зазяпани в красотата на природата си почакахме на границите, на едната даже им се сторихме подозрителни, ама то си е заподозиране за един ден да митлосваш няколко пъти между двете страни и решиха да ни проверят изцяло багажа, което си беше малко стресиращо.

След няколко часа зяпане на море и раздумки с митничарите най-после стигнахме крайната дестинация – море през март. Определено в Дубровник си личеше влиянието на морските течения, всичко беше зелено, разцъфнало, цветно, свежо и облято в светлина. Е не беше топло като да се съблечеш по бански и да се топнеш във водата, но слънцето успяваше да сгрее премръзналите ми кости. Аз съм си зиморничава и всичко под 20 градуса ме смразява. Докато половинката уреждаше настаняването, пак наехме стая от Airbnb, аз се скъсах да снимам наоколо. Бях запленена от дърветата с мандарини. Обсипани са с плодове, които падат по земята и колите ги тъпчат. Впоследствие разбрах, че не стават за ядене, не знам дали ги ползват за нещо друго – например сладко, ракия, сок? Точно под прозореца ни имаше лимоново дърво, а ми направи впечатление, че навсякъде имаше огромни туфи с цъфнала лавандула.

Оставихме багажа, освежихме се и тръгнахме на разузнаване из курортния град. Извън сезона, с доста позатворени заведения и без тълпите от хора се оказа приятен за разглеждане. Оказа се, че близо до наетия апартамент има плаж, ориентирахме се по табели и навигации и закрачихме натам. А по пътя папрати, палми, следобедно слънце ни грее, но все пак бяхме с якета (а за вечерта се бях оборудвала със шапка и ръкавици). Плажът реално беше малък залив, с изкуствено създадена ивица от камъчета с добавка пързалка отвеждаща директно във вода и ограден с палми. След няколко кифленски пози със същите, поехме в друга посока. Дубровник е ограден с хълмове и решихме да покорим един от тях, който се намира в горския парк Velika and Mala Petka. Има поддържана пътека, която води до върха на хълма и от която се открива гледка към отсрещната страна на града и към моста, по който трябваше да минем при влизането си в курорта, но беше затворен и затова заобиколихме. От високото изпратихме слънцето да спи. Бяхме само ние, морето, облаците, островчета и скриващото се златно кълбо. Идеален декор за романтични моменти. Слязохме по тъмно надолу, разгледахме още малко от града, взехме си нещо за хапване от магазина и се прибрахме да почиваме, че за другия ден имахме гранде план – посещение на Стария град.

Ден 5

Тръгваме към крепостта. Няма начин да сме в Дубровник и да не я видим, то и без това се оказа, че няма кой знае какво да се прави. Разходка покрай морето, разходка по хълмовете наоколо, обиколка на Стария град (там определено можеш да прекараш цял ден, че и два) и крепостните стени и качването с лифт до хълма Сърдж са дейностите привличащи туристите. Оборудвани със сандвичи, вода, удобни обувки и фотографска техника щурмувахме пеша разстоянието от около 3 км и половина. Предпочитаме да се движим пеша, въпреки големите разстояния, с градския транспорт или кола под наем впечатленията не са същите. Градът още повече ни напомни на Търново (при нас само морето липсва) – нагорнища, стълби, тесни тротоари, много хора, особено по пътя към крепостта. Ние за по-напряко решихме да минем през пристанището, да видим какво има и там. Ми какво да има – вода, чайки, лодки. Фотоапаратът ми избра точно този момент да спре да работи, което леко ме напрегна. Е имахме телефони, но с по-голямата техника се получават уж по-добри снимки. Добре, че докато стигнахме до крайната цел се стопли и се съгласи отново да работи и да ни придружава в разходката. Интересни гледки по пътя бяха отвесните скали към морето покрити с кактуси и гигантско алое, също така отвесни каменни стени от другата страна на улицата, върху които са кацнали разкошни къщи, от причудливи по-причудливи, нагледах се на цветове, градини, растения. Тъй като пътят е леко нанадолнище не го усетихме като много изтощаващ, а и слънцето помагаше поне на мен да усещам радостта от движението.

Пред входа на Стария град се усети, че мястото е туристически обект, имаше повече хора, но все още нормално като количество човеци, през активните месеци сигурно е голям ужас. Има спирка на автобуса там, няколко заведения, магазин за подаръци и мост водещ към миналото. Не се заплаща нищо за влизане в Стария град, можеш свободно да се разходиш из постланите му с мрамор улици. Цена има, за да се качиш и направиш обиколка по крепостните страни. Оказа се, че точно тази година билетът е поскъпнал – 200 куни на човек, което е около 56 лв. (до сега е струвало 150 куни около 40 лв.) Паричната единица в Хърватия е хърватска куна, но тъй като са туристическа територия с удоволствие приемат и евро. Стори ни се малко солено като го сметнем за двама и затова се задоволихме с обикаляне и разкриване на тайните на тесните улички в крепостта вървящи нагоре/надолу и скрили причудливи заведения и магазинчета. Постройките от двете им страни аха да се целунат, но пък има достатъчно разстояние двама човека да вървят един до друг. Всичко там е забележителност, накъде и да погледнеш те дебне историята. Интересно беше, че в едната част на стария град има жилища и в тях си живееха хора. На много врати имаше надпис, че това не е исторически обект или магазин, а лично жилище и да не влизат туристи. Кои знае колко нахлули е имало, търсещи още нещо да видят, нещо да открият, да стигнат преди другите до забележителна гледка или частица история.

Обикаляйки из улиците на историческия град няма как да не се стигне до старото пристанище. От там тръгваха корабчета предлагащи разходка покрай крепостта, поне така предполагам, може и до други места да водят. Пригодени са места за почивка и съзерцаване на морето и околните острови. Ползвахме момента да седнем и да хапнем сандвичите, а след това продължихме с разходката по нови маршрути. При проверка на една случайна дупка в стената открихме, че можем да излезем на скалите и намерихме тайно местенце, където малко хора стъпваха и от където се откриваше приказна гледка към безкрая. Бях в стихията си да се препичам на слънце все едно идвах от страна, в която то е рядка ценност.

Имаше няколко групи туристи, повечето разхождащи се бяха като нас двойки. Загледах една група от Япония и се чудех на една от жените, която освен чадър допълнително се беше защитила от слънцето с нещо като шлем. Аз толкова се радвах на топлите лъчи, че и през ум не ми минаваше да се скрия от тях. Като слънчоглед се въртях да уловя колкото се може повече топлина, сигурно в някой предишен живот съм служила на Бога Слънце и затова сега ме влече толкова към него. И вечерта като се погледнах в огледалото се оказа, че май съм прекалила с препичането, защото кожата ми се беше зачервила. Но нищо, успокоих я с някакъв крем, който си носех и се радвах, че съм успяла да се насладя на слънцето.

След като ни омръзна да мерим камъните се разходихме малко и извън стария град, да проучим района, но той не ни впечатли с нищо. Стигнахме до лифта, който качва туристите до хълма Сърдж (цена около 150-170 куни, до колкото разбрах може и пеша да се стигне до там, имало хубава гледка към града), обаче не работеше и затова тръгнахме вече с не толкова бодра крачка да се връщаме обратно, все още придружени от топлото и красиво време.

Кратка почивка в апартамента и поехме в неизвестна посока без конкретна цел, просто да се възползваме от това, че сме тук и сега и да видим колкото се може повече от Дубровник. Предната вечер бяхме на левия хълм, сега поехме по десния път. Любопитството и този път не ни подведе, сигурно, ако го бяхме търсили мястото нямаше да го намерим, но се загубихме нанякъде и се намерихме на разкошен плаж от истински пясък намиращ се пред някой от многобройните хотели в града, който в момента обаче не изглеждаше да е приютил никакви гости. Вечерта посрещнахме в компанията на палми, самотни рибари и корабчета в морето и най-разкошния залез, който постави печат на изпълнения с впечатления и красота ден. Крачките вече спряхме да ги броим, морето, слънцето, любимата компания ни даваха сили да вървим още и още, да се възползваме от всяка минута. Вечерта посетихме една от малкото пицарии, които бяха отворени по това неактивно за туристите време. Цените разбира се са туристически, пица и 2 бири (малка и голяма) и битер лимон излязоха 153 хърватски куни (40 лв.) Затова и по-често посещавахме хранителните магазини от където си вземаме продукти за закуска, за сандвичи и нещо за пиене. Това беше най-най-най-любимия ми ден от всичките 🙂

Ден 6

Дубровник ни изпрати с проливен дъжд, потъмняло море и все така ярки мандарини, лимони и зелени дървета. Пътят до Босна беше осеян с изкачвания, завои и стръмни пропасти Преди да видим границата, за съседната държава ни напомниха найлонките и боклуците покрай пътя. През Босна минахме транзит, в някакъв случаен град си дадох последните 2 KM за нещо като нашите щрудели, при тях се нарича крофна. И по този маршрут няма отърване от планини и скали. Не мисля, че в държавата имат нормално равно място, всичко е камъни. Не може да се отрече, че са красиви обаче. Имаше едни ярко червени, които ми направиха впечатление, а също и червени храсти/дървета, върху сиво-бели скали – все едно си в някакъв филм. Катерихме се и се катерихме, докато не стигнахме снега и температурата падна до 1-2 градуса. Точно когато си мислиш “къде за бога попаднах на края на света” и изникне някоя кола, а в един от случаите се появи и пътна полиция, която ни спря. Оказа се, че спират всяка кола, за да ги проверят най-вече дали имат “ланци” (вериги за сняг), аптечка, пожарогасител и всякакви там други необходими неща за автомобила. Ние ланци нямахме, но то нямаше и сняг по пътя, а сме със зимни гуми, така че продължихме без проблем.

Веднага след влизането в Сърбия се отбихме да видим Дървен град, намиращ се в Мокра гора. Времето беше мрачно, но не много студено и нямаше много хора, предполагам, че сезона още не е почнал. Вход – 250 динара на човек, ние платихме с евро и ни върнаха динари. Какво му е интересно ли? 99% от нещата в него е от дърво – постройките, парапетите, дори част от улиците, по които стъпваме. Къщичките са причудливи и странни, не може да се влезе в тях да се разглежда, но пък до колкото разбрах могат да се наемат за пренощуване. Стари коли са ползвани за украса, както и причудливи каменни скулптури, също дело на създателя му Емир Кустурица. Има и басейн, тенис игрище, кино, театър, детска площадка, ресторант, сладкарничка, където се отбихме. Неприятно впечатление ми направи, че вътре беше разрешено да се пуши, което видях на доста места и в трите държави. Добре, че нямаше много посетители, но пак имаше тютюнев дим и мирис, който след това усещах по дрехите и косата си. Цените бяха съвсем приемливи за туристическа атракция – аз пробвах шоколадовата им торта, а мъжът ми традиционно кафе – разбирайте турско кафе на джазве, половината от което беше утайка, сервирано с локум на клечка, обща цена 350 динара. И на двама ни донесоха по чаша вода с лед. Починахме си там около час и тръгнахме, защото ни чакаше още доста път. Така мина и останалата част от деня, в пътуване, малко след залез слънце пристигнахме в Крагуевац, който се оказа по-голям отколкото очаквахме. Гледките и пътят в тази част на Сърбия не ми направи чак такова впечатление. Но след зеленината на Хърватия, тук ми изглеждаше сиво, повехнало, мрачно и тъжно.

Ден 7

Крагуевац – разгледахме го по-тъмно, общо взето не успяхме да видим почти нищо, освен един измислен дартс клуб, много студенти, няколко музея, но само отвън и по тъмно и задължителната забележителност във всеки град – хранителния магазин. А да не забравя и розовите таксита, които изглеждат много кукленски и се забелязват отдалеч. Иначе в града има фабрика на Фиат, но на следващия ден бързахме да си тръгнем и не проверихме възможността да я посетим. Ще го оставим за някой друг път. Не направих никакви снимки там, не открих обект, който да ме впечатли до толкова, че да го добавя към хилядите други фотоси от това пътуване.

С прибирането проблеми нямахме, през 90% от времето се пътува по магистрала, където няма нищо интересно за гледане. Платихме 2 пътни такси – 430 динара и 190 динара. И на Димитровград точно преди границата похарчих последните си динари за сладичко в една бензиностанция, защото в България няма да ми свършат никаква работа, прекалено малко бяха.

Отново у нас, в прегръдките на децата, разказвахме и разказвахме и разказвахме, гледахме снимки и си припомняхме моменти. За първи път пътувахме с кола из няколко държави и определено беше забележително. След като толкова ни хареса няма как и да е последно. Пътуването с кола ти дава свободата да спираш когато и където поискаш, да избираш ти пътя и скоростта на движение, да се отклоняваш от начертаното, да носиш колкото багаж може да събере автомобила + храна, да си мобилен и какво ли още не. Разкошно е, задължително пробвайте. Изберете си маршрут с населени места подходящи за събиране на впечатления, отделете си поне ден-два за всяко, за да не бързате и да не се изморява шофьора и тръгвайте. Пари се изкарват, но изгубеното време да чакаме по-подходящ момент, за да предприемем мечтаното пътуване няма да се върне.