Този път съм малко по-навреме с ревю на "Момичетата от пансиона" на Симон Сейнт Джеймс, че обикновено чета някакви книги, които вече не са актуални и масата читатели отдавна са ги забравили и вече са луднали по нещо друго.

"Върмонт, 1950 г.

Съществува място за нежеланите момичета – за размирниците, за незаконородените, за непокорните умници. Това място се нарича „Айдълуайлд Хол“. И в цялото градче се носят слухове, че пансионът е обитаван от духове. „Айдълуайлд Хол“ обаче събира четири момичета, които стават много повече от съквартирантки. Прошепнатите помежду им страхове ги обвързват в истинско, дълбоко приятелство… докато една от тях не изчезва мистериозно."

Очаквах повече от новия трилър на издателство Benitorial, историята даваше заявка да е по-интригуваща, но не ми харесва в каква посока я разви авторката. Може би защото прочетох няколко добри книги в този жанр последно време (нищо, че още не съм писала за тях), а това е нов автор и издателството като цяло има супер попадения, затова и надеждите ми за увлекателна книга бяха завишени. Съвсем друго си представях при наличието на комбинация от пансион, момичета, тайни и призраци.

Малко градче, журналистка във връзка с полицай, тайни, минало, което не я оставя на мира и води до нови разкрития, които ще объркат живота на всички замесени. Липсваше ми съспенса, липсваше ми тръпката, напрежението. Чете се леко и бързо, има кукички, които те дърпат да продължиш, но после се разочаровах до къде водят те. Малко баналности са вмъкнати и според мен те провалят историята, можеше да се развие в съвсем друга насока.

Корицата и анотацията определено привличат и задават предпоставки за интересна и завладяваща история, но наистина не можа да ме грабне. Дори развръзките не ме изненадаха, края също, не че бяха предвидими, но са някак разкрити, загатнати предварително и просто идват логично след всички други неща. Няма го онзи момент, който да ти завърти главата, да те стисне за гърлото и да те накара да прелистваш страниците с трепет и да се чудиш какво си прочел току що, да разгръщаш назад, да превърташ действието в мислите си и да искаш още от него. Исках да се случи нещо главозамайващо, но то така и не дойде.

Като цяло е повече криминален роман, при това предвидим и банален. Двете сюжетни линии никак не се връзваха една с друга. И реално нямат нищо общо освен главната героиня, която е замесена в едната и разкрива другата, но както казах за мен това са отделни истории и не ми допада, че са наблъскани в една книга. В обобщение имаме: убийство - 2 броя, призраци, малко любовна история, мистерии, даже и темата за Холокостът е вмъкната, за да не се пропусне нещо, което може да привлече читателя. И разбира се, се получава точно обратния ефект - сбирщина от всичко водеща до дразнеща за четене книга.

Ако нямате някакви специални очаквания, 'Момичетата от пансиона' на Симон Сейнт Джеймс може и да ви допадне. За мен има недостатъци и не мога чистосърдечно да го препоръчам като добър трилър и изобщо като нещо задължително за четене.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Когато мъжът ти каже "Отиваме в Букурещ", за да видим Cybertruck-а на Tesla се съгласяваш, защото вече планираш как да удължите пътуването и да си направите една мини почивка в Румъния. За нея ще пиша в следващата публикация, сега ще се съсредоточа единствено върху извънземното камионче или както сами го определят "създаден за всяка планета", дори и за бг пътищата, които ги няма.

От май до юли Cybertruck е на обиколка в Европа, за да може хората да го видят на живо. Заслужава ли си? Донякъде. Защото реално получавате само възможност да го гледате и снимате.

В страницата на събитието има форма за регистрация, чиято цел не разбрахме каква е, освен да събере данни. Камионът е спрян на обществени места, където всеки има достъп до него и от тази регистрация няма никаква ползва. Даже не ви уведомяват, ако има някаква промяна в програмата.

В Букурещ беше предвидено автомобилът да е от 26 до 29 юни, мястото - шоурумът на Тесла в румънската столица. Ние пътувахме на 27-ми и първата ни спирка беше първо там, за да отметнем тази задача и да продължим на север към почивката си. Не забелязахме да има някаква организация, вътре в двора на шоурума, който не е само на Тесла не беше разрешено да се спира, освен може би за собственици на Тесли, но на улицата намерихме къде да оставим колата. После се оказа, че турът е закъснял и днес му е първия ден, но не е достъпен за желаещите да го видят, защото ще го снимат журналисти.

Успяхме да направим няколко снимки и да разпитаме кога ще може по-подробно да се разгледа от обикновените граждани. Разбрахме, че на следващия ден пак ще е тук, а после ще е в централната част на Букурещ. Още тогава ни казаха, че единствено ще може да се гледа отвън, няма възможност за нищо повече. Освободихме пространството, за да може да се вихри на воля единственият журналист, който видяхме и който снимаше с телефона си. На него разбира се му беше разрешено да влиза в превозното средство и да изпробва всичките му функции.

Така и така бяхме там, разгледахме шоурумът на Тесла - където са изложени 3 от моделите + една детска количка. Дворът беше по-интересен, не бяхме виждали толкова много Тесли на едно място.

След 3 дена на връщане минахме отново през Букурещ и спряхме в централната част на града. Лесно намерихме къде е изложен Cybertruck-а. Този път поне можеше да се приближим повече, макар че пак беше ограден с въженца. Определено е различна и впечатляваща кола и си заслужава да се разгледа и изпробва, ако беше възможно. Имаше трима младежи, които го вардеха и от време на време отваряха някоя врата или пускаха светлините, прибираха и затваряха багажника. Общо взето един хладилник с формата на кола да бяха изложили същата работа щеше да върши.

Имаше интерес от преминаващите, най-вече защото камионът изглежда необичайно, но след като не можеш да научиш кой знае какво и да пипнеш/пробваш кое реално му е страхотното малко се губи замисълът на показването му пред публика. Да го бяха показали на холограма, пак щеше да блести и свети. Не, че не сме доволни, все пак е нещо да го видиш на живо, просто не сме достатъчно доволни от събитието. Но пък екскурзията в Румъния си заслужаваше и добре, че беше Cybertruck, за да се решим на нея. Оставям снимки да се срещнете и вие с возилото на бъдещето.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

След сапуните за пране е ред и да се изкъпя. Или пък беше обратното ;)

Сладурски, цветни, ароматни, днешните представители на балончестата армия са с мисия да осигурят не само чиста кожа, но и запомнящо се спа изживяване в банята. Не всички успяват, но няма как от толкова разнообразие да имам на 100% любимци. Мненията ми да не се бъркат с ревютата на шоколади, особено ръчно изработените сапуни доста наподобяват вкусотии с вида и аромата си, но са предназначени за друг вид удоволствие.

 * * *

Сапун с козе мляко, портокал и канела Sasha Naturals

Още от опаковката разбираш, че тук имаш грижа, внимание към детайла и лично отношение. Безлично е да се каже само опаковка. Сапунът получавате внимателно увит в памучен плат, който хем го пази, хем позволява на миризмата му да достигне до вас и освен това може да се ползва повторно. Препасан е с хартиен етикет и от него разбираме, че освен ръчно изработен е 100% натурален и не съдържа палмово масло. В състава му освен козе мляко, има зехтин, кокосово масло, пчелен восък, какао и всякакви други благинки.

Квадратен е като форма, тежи 100 грама и като го разопаковам не е много впечатляващ като цвят и аромат. Даже ми прилича на домашен сапун и съпруга ми веднъж го беше объркал за такъв и ползвал за пране :) В мириса му се долавят подправки и предполагам заради тях цветът е като на мляко с повече кафе или мокачино. От към действие съм доволна - измива добре, не ми дразни кожата, не се пени много, така че не очаквахте да се покриете с ароматна пяна. Плътен като усещане, бавно се стопява и пяната му е една плътна, много приятна. Ароматът остава след измиване върху кожата. Ползван с гъба и само той, предпочитам го без гъба. Интересен е за пробване.

* * *

PlantOn Lavender Dreaming

Ароматът му се усеща навсякъде, доста е силен, освен това не е покрит. Не е опакован, а е аранжиран като красиво калъпче с помощта на платнено коланче и етикет от рециклирана хартия. Ръчният му произход е без съмнение, личи си формата, в която е отлят. Отново е квадратен, посочен е грамаж 130 г и има според етикета си само 6 съставки, сред които 3 масла. Затова и на пипане е леко мазен. Цвят - някакво земно светло кафяво с малки петънца, неопределено общо взето. За мириса вече казах - усеща се лавандулата, но има и други примеси, не мога да ги определя точно какви са.

Под душа ароматът му не се усеща толкова силно. Ползван самостоятелно не се пени много, но като ги събера с луфата и се раздава. Доволна съм как измива и как се отразява на кожата ми. След къпане трябва да е остави да изсъхне хубаво (не се цепи и лющи), за да не се хаби напразно.

* * *

Прасковен сапун Purity

Следващия гост е много интересен, обаче за съжаление май вече не го правят и не виждам и активност на страничките на марката. Ако ви хареса описанието му, сигурно може да намерите нещо подобно при други производители на сапуни, а защо не да си направите сами, те съставките са посочени. Представям ви ръчно изработен прасковен сапун на Purity Cosmetics. Това с което впечатлява е, че вътре в него има парченца сушена праскова и семена от мак. Плодът не съм сигурна как се вписва в почистването на кожата, но семенцата предполагам, че трябва да действат като ексфолианти.

Опакован е непретенциозно - обвит в прозрачно фолио и тъй като той самия е прозрачен се вижда напълно какво съдържа. Канапчето е по-скоро да задържа двата етикета, този с марката и този с повече информация за сапуна. От него разбираме, че е 120 грама, има 2 вида глицеринова основа без SLS, прасковено масло, етерични масла и посочените по-горе сушени праскови и макови семенца. Ароматът определено е плодов и привлекателен.

Където са маковите семенца е като ексфолиант за кожата, от другата страна е гладък. Те падат и остават по кожата, но бързо се измиват. Много приятно ароматизира по време на баня, след това обаче изчезва. Не прави много пяна, семенцата се задържат дори при намаляване на сапуна. По някое време се показва и изсушената праскова, която не е приятна гледка, и тя също спомага за сваляне на мъртвите клетки на кожата. В един момент е просто по-добре да се отлепи от сапуна, тя е съвсем тъничка и в моя специално имаше само една.

* * *

Yves Rocher Raspberry & Pepperming soap

От праскови минавам на малини и то в комбинация с мента. Френският ми подарък изглежда мъничък, защото опаковката го обгръща плътно. Тя е хартиена, би трябвало да е рециклирана, с много малинки на нея (изглежда ми чудесна идея за опаковка на шоколад, някой да я открадне или да посочи, ако вече има такъв). Скрива сапуна, но не може да скрие аромата му. Малиновият екстракт е на последно място в състава, а ментата изобщо не се вижда.

Очаквам розово, но откривам нормален бял (млечно-бял) сапун с логото на Yves Rocher. Прилича малко на сапун от хотел, само по-голям вариант. Мирише много приятно, но не бих казала, че е точно на малини, нито пък на мента. Пак е плодо-летен ароматът, с много лека нотка на свежест.

След като по външния му вид няма нищо специално, да видим как се държи в банята. Там ме разочарова малко. Изобщо липсва аромата като се разпени, да не говорим, че нищо не остава по кожата. Мие добре, с добри съставки и толкова, приятен за ползване, много приятна мека и кремообразна пяна образува. Не че това е малко, но бях с по-големи очаквания. 80 грама

* * *

Глицеринов сапун "Шоколад и мляко" Vital Cosmetics

Първото, което прави впечатление е почти тоталната липса на търговски вид. Сапун увит в прозрачно фолио с картонено етикетче по средата. Картинката на етикета бие всякакви рекламни похвати - жена къпеща се в мляко, а на преден план парченца шоколад. Без малко да се объркам, че това е нещо за ядене. Външният вид определено е недодялан и недообмислен, ароматът е приятно сладък и изкушаващ, но прочитайки съдържанието се убеждавам, че в него няма нищо естествено, нито мляко, нито шоколад, само оцветители и ароматизатори.

Едната му половина е с шоколадов цвят, другата с преобладаващо "мляко". Из сапуна се намират малко черни точки, които не е обяснено точно какви са. Предполагам съм за екфсолиращо действие, но само го имитират, толкова са дребни и на рядко. Формата на сапуна не ми е удобно, тънък е, а в същото време широк, имам усещането, че всеки момент ще се счупи.

При разопаковането част от найлона беше залепнала за него, мисля, че взема титлата за най-зле опакован продукт. При измиване прави хубава пяна, а след къпане се усеща миризмата му известно време по кожата. 75 грама, интересен експеримент, но не бих го повторила, с нищо не ме спечели.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Време е за следващата публикация на тема "турист в собствения си град", този път обект на вниманието ми е т.нар. Музей на восъчните фигури - Велико Търново. Признавам си, че нямах големи очаквания към него. Още от откриването му ми се струваше прехвален, след това не съм търсила много отзиви за него. Разбрах, че са добавили нови фигури и сцени и през април и май имаше безплатен вход, което определи посоката ни на разходка през един пролетен работен следобед.

Още на входа ни посреща един войн, но ми беше неудобно да се зазяпвам в него. Веднага след рецепцията се влиза по коридори, където няма много естествена светлина, което допринася да се потопите в епохата на Второто българско царство. Предимно сцените са под светлината на лампи, а останалата част е сумрачна.

След фигурата в началото следващите експонати са две жилища - на бедните и богатите. След тях може да се разгледа как е изглеждала една църква отвътре, следват макети на бойни оръдия и машини, различни пособия за обработка на земята и изкарване на прехраната. При тях няма фигури, те се появяват в сцените със занаяти.

Там са представени ковач, майстор на глинени съдове, майстор на монети, строители. При тях се застояхме повече и бяхме впечатлени от майсторството, с което са изработени фигурите. Да започна с това, че фигурите реално не са восъчни. Лицата, ръцете и други видими части са изработени от силикон (американски, т.е. ползва се в киното), телата от тип акрилна смола, лицата и косите/брадите са оформени много прецизно.

Обърнато е внимание на детайлите, на материите, на обстановката около тях. Дори да не са напълно автентични, общото впечатление е за връщане назад във времето. А най-важното е, че дават доста информация и визуално показват как е било и може по-ясно да се пренесете и да усетите духа на епохата. В момента в музея могат да се разгледат общо 15 сцени и в тях присъстват 65 фигури (не знам дали броят само човешките или и конете са включени).

Както казах светлина много няма, което не е благоприятно за снимки, но аз направих няколко с телефона. Четох мнения, че снимането е забранено и се заплаща допълнително за него, но никой не ни каза такова нещо, нито ми направиха забележка. Разговаряхме даже с единият от служителите (не ми стана ясно каква е ролята им - да пазят или да дават допълнителна информация при интерес), но повечето седяха мълчаливо и наблюдаваха.

Следващата сцена е в тронната зала - имах усещането, че някои от "присъстващите" там ей сега ще мръднат или ще ме погледнат. Има сцени от всекидневния живот, от битки, фигури на духовници и царе със семействата им. За всяка от сцените има табела с кратка информация на английски и български. Имаше и информационни табла, а на едно място видях маса с компютри, но не сме се "допитвали" до тях за повече информация. По-важно ни беше да попием атмосферата, която пресъздават. Тя се допълва и от ненатрапчива музика, която звучи в целия музей. А също и от рисунките, които правят сцените живи и многоизмерни.

Останахме много доволни от видяното и наученото, фигурите наистина са изработени чудесно, не очаквахме такава прецизност и определено ще препоръчваме мястото за посещение. Хубаво е и децата да се разходят там, сигурна съм, че по-лесно ще запомнят и научат факти за Второто българско кралство като видят "на живо" части от живота тогава. Любима сцена - може би пазара, защото е цветен, атрактивен и най-вечер мирна част от ежедневието на болярите. Снимките не могат да предадат така добре реалното усещане да видиш фигурите с всичките им подробности и заобикалящата ги среда.

До края на годината входът е безплатен за ученици. Цените са възрастни са 10 лв., за пенсионери - 5 лв.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Продължавам си традицията с цитати от книги, които са ме грабнали. Обожавам 'Невидимият живот на Ади ЛаРу' - тук може да прочетете ревюто й. 

Почнах да си вадя цитати и по някое време ги зарязах и продължих просто да я чета. Все пак успях да подбера десетина без да я преписвам цялата, но определено не са всички, които са ме впечатлили :) Чела съм я 5-6 пъти и сигурно ще я чета докато я науча наизуст.

До толкова харесвам тази книга, че ме е страх да посегна към друга на В. Е. Шуаб, защото имам големи очаквания и не искам да се разочаровам. Откачено нали?

"Март е толкова капризен месец - съшива зимата и пролетта, макар "съшива" да извиква представа за равен подгъв, а март е по-скоро груба линия от бодове, ръкоделие на нестабилна ръка. Докато не излезеш навън, не знаеш какво ще намериш - януарски мраз или юнска зеленина."

"Прилича на кухина между камъни това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст."

"Под грешен ъгъл привличането ужасно много прилича на разпознаване."

"Все пак може ли нещо да е действително, ако не може да бъде запомнено? Звучи като дзен будистки коан, онзи за дървото, паднало в гората.
Ако никой не го чуе, случило ли се е?
Ако човек не може да остави следа, съществува ли?"

"Въздухът помежду им изтлява като духната свещ. Мирише на летни нощи, на пръст и мъх, на висока трева, надиплена под звездите. И на нещо по-мрачно. На кръв върху камък, на вълча глутница в гората."

"Фред е вдовец, живее в сградата отзад, книгите са на съпругата му Кендъс. След смъртта й събрал всичките й книги и ги продава, сякаш се сбогува с нея късче по късче. Разпродава скръбта си."

"Тоби мирише на мед, умее да свири еднакво добре на тела и на инструменти и заема твърде много място в леглото."

"Тогава беше ново, сега е цялото набраздено. Показва колко е износено по всеки начин, невъзможен за нея. Напомня й на Дориан Грей - време, отразено върху телешка вместо върху човешка кожа."

"Болката пронизва с писък рамото й. Ножът забива зъби и оглозгва ключицата й, оставяйки диря от изпепеляваща горещина."

"Тук пространството е лабиринт от пирамиди и рафтове, книгите по етажерките са на три реда един зад друг, кожа до картон и мека хартия. Ади обича точно такива книжарници, където лесно се изгубваш."

"Мечтае за сънливи сутрини с ароматно кафе, разбира се, за шеги и безгрижен смях. Тези удобства обаче идват с познанството. За нея няма бавно сближаване, нито нежност, отглеждана с дни, седмици и месеци. Да, копнее за сутрини, ала се задоволява с нощи. Ако не може да е любов, поне не е самота."

"Ади застава зад триножника и вижда нощно небе. Нощно небе, каквото никой друг не би нарисувал. Дръзки ивици с въглен и черни, тънки щрихи в сиво. Напластената боя се надига от платното. Върху неравната повърхност е разпръсната шепа сребърни точици. Изглеждат почти случайни капчици, пръснали от четката. Ака са точно седем, дребни, разпилени и далеч една от друга като звезди."

"Виждам грижовен човек. Вероятно прекалено грижовен. И много чувствителен. Виждам изгубен и гладен човек. Измъчва го усещането, че линее в свят, пълен с храна, защото не може да реши какво иска."

"На Ади ще са й нужни години, за да научи езика на тези очи. Да разбере, че присмехът ги оцветява в нюанса на летен бръшлян, раздразнението ги превръща в стипчива ябълка, удоволствието ги затъмнява като нощна гора и зеленеят само по краищата. Днес те са менливи водорасли, уловени от бързей."

"Старите богове са могъщи, но не са нито великодушни, нито милостиви. Капризни са, непостоянни като лунно зарево върху вода, като сенки в буря. Призовеш ли ги, внимавай какво ще поискаш, и бъди готова да платиш. И дори в безпределно отчаяние или пред лицето на смъртна опасност никога не отправяй молитва към боговете, които се отзовават в мрака."

"Стаила е дъх да чуе как нишката се скъсва, светът се разтърсва и се връща в предишната си форма. Предвкусва усещането за загуба и прояснението, че това е било просто пробойна, космическа грешка, която няма да се повтори."

"В малките места животът също е малък. Това устройва мнозина. Харесва им да знаят къде стъпват. Но ако човек върви по чужди стъпки, няма как да проправи свой път. Не оставя следа."

"Мракът не е място за самотни разходки."

"Не носи багаж, научила се е да пътешества с лекота. По-скоро - да се разделя с нещата по-лесно, отколкото ги намира. Така е по-просто. Трудно е да се вкопчваш в неща."

"... снимките не са реалност. Няма контекст, само илюзия. Показваш кадър от живот, но животът не е върволица от кадри. Животът тече. Снимките са художествена измислица точно като романите."

"Той има вкус на нощен въздух, натежал от лятна буря. Има вкус на пушек от далечен огън в гората, изтляващ в мрака. Има вкус на гора и някак си, невъзможно, на вкъщи."

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Влезе ми муха в главата, че трябва да си направя меки бисквитки и това беше първата рецепта, която пробвах. Опитах се да я променя малко, за да е с други съставки и когато (ако) получа перфектен вариант, ще я споделя.

За сега оставям оригиналната рецепта, която поне при мен има нужда от още малко доизпипване - друг вид боя, може би по-малко масло и малко повече захар. Но и с тези пропорции се получава уникално вкусен резултат. Не е сложна, а най-трудното е да изчакате бисквитките да изстинат, защото тогава вкусът им е божествен.

Продукти за пълнежа:

45 грама крема сирене
1 ванилия
10 грама пудра захар
25 грама безсолно масло

Приготвяне:

Всички съставки се смесват до получаване на хомогенна смес. От тях се оформят малки топчета, нареждат се върху хартия за печене и се слагат във фризера, докато се приготви тестото за бисквитите.

Продукти за бисквитките:

220 грама брашно
10 грама какао
1/2 супена лъжица бакпулвер
110 грама безсолно масло
1 ванилия
50 грама захар (кафява захар)
75 грама пудра захар
щипка сол
1 яйце
червена боя за сладкиши - моята беше на прах - трябва ви съвсем малко количество, няколко прашинки

Приготвяне на тестото:

Маслото се разбърква добре с пудрата и обикновената захар. Към тях се прибавя яйцето и отново се разбърква. Слага се боята и се обърква хубаво до получаване на равномерен цвят. Пресятото брашно се смесва с какаото, солта и бакпулвера и малко по малко се добавя към маслената смес.

Полученото тесто е меко, но не лепне, консистенцията му е подобна на пластелин. Слага се в затворен съд и се оставя да се охлади около половин час в хладилник.

Загрява се фурната на 180 градуса. Изважда се тестото и пълнежа. От тестото се оформя кръгче, в центъра му се слага едно от замръзналите крема сиренца и се завива на топка. Количеството дадено по-горе е за около 10 големи топки, които са крайно недостатъчни :)

Нареждат се върху хартия за печене и се пекат максимум 10 минути. Оставят се да се охладят и могат да се прехвърлят върху решетка и да се изчака пълното им изстиване преди да се консумират.

Задължително ги пробвайте ;)

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Galler е белгийска марка, която се грижи такива като мен, да са снабдени всекидневно с шоколади, пралини, макарони, сладолед и други сладости. Барчетата, за които ви разказвам днес, са само малка част от портфолиото на фирмата. Само от тях има 19 различни вида с доста вкусни съчетания и няма начин поне един да не предизвика интереса ви. Като количество са 65 или 70 грама и представляват 4 блокчета шоколад в един ред. Сигурно са предвидени за едно хапване, как мислите :)

Аз идвам с ревю на два вкуса - White Pistachios и Dark Raspberry. Мисля, че става ясно какво да очакваме - бял шоколад със сърцевина от шамфъстък и тъмен шоколад с малинов пълнеж.

Посягам първо към белия шоколад, той е 65 грама, опаковката е зелена с на пръв поглед случайни форми по нея, но според мен това са части от буквите Galler. В центъра й се е разположило едно парченце с два миниатюрни шамфъстъка за цвят.

При отваряне се усеща аромат на мляко и ванилия. Заради малкия си размер изглежда масивен. Под бялата обвивка прозира пълнежа от шамфъстък, който на опаковката дава вид, че преобладава и е доста повече от самия шоколад. В действителност са близки като съотношение - пълнежа е 47%, а шоколадът 53%.

Разчупва се без звук, вътре не е точно крем, а мека маса, която заглушава екота от счупването. Освен шамфъстък (14%) тя има в състава си и лешници, като тяхното количество не е указано, а също и хрупкави зърнени парченца. Кремава е на цвят, виждат се различните й съставки, шамфъстъкът почти се е загубил сред другите. Мирисът не се променя, все още е само мляко и ванилия, няма други добавки. Опитвам само белия шоколад, нищо изненадващо, доста сладък, гладък млечен вкус.

При смесване с пълнежа се появява хрупкане и допълнителна сладост. Пробвам само пълнежа с желание да усетя шамфъстъка, но първо се намесва хрупкавата зърнена закуска, а след това идват и лешниците. Очите ми виждат зелените парченца, но езикът ми не го усеща. Сама по себе си сладката маса в сърцевината е приятна и вкусна. Смесят ли се с шоколада стават прекалено сладки и е трудно да ги поглъщам без мярка.

Има разлика с картинката на опаковката, дъното е по-дебело и като цяло сладостта на шоколада удавя в себе си различния вкус на пълнежа. Честно казано разочарована съм, очаквах по-наситен и изобщо наличен вкус на шамфъстък, но не успях да го получа от този шоколад. Не мисля, че мога да изям повече от едно парче от него наведнъж.

Ред е на тъмния шоколад с малина. При него опаковката е розова, а черешката на шоколада е заменена с малинка (въпрос: има ли шоколад с череши, мисля, че ще е много вкусен). Тук ароматът не е толкова сладък и ванилов, а по-какаов и даже мисля, че усещам присъствието на малините. Парченцата не се отчупват правилно, защото вътре имат крем и няма какво да крепи шоколадовото покритие да остане цяло.

Кремът (46%) е кафяво-розов на цвят (определено няма нито цвета, нито консистенцията на снимката на опаковката и сайта), доста гъст и разтеглив, но не като пълнежа на белия шоколад. Леко кисел, леко сладък, чудесен сам по себе си. Тъмният шоколад е с 60% какао и е доста вкусен. Добавя плътност и наситен какаов вкус и се получават изкусителен на вкус тандем. Една идея по-малинов и кисел ми се щеше да е, но и така е в пъти по-добър от белия си събрат.

Шоколадите с кремообразен пълнеж не предразполагат към отхапване по малко, трябва да лапнеш цялото парченце. В този случай то е малко голямо, но затова и удоволствието е повишено. Шоколадът хрупка, а кремът се разтича в устата ти и носи полъх на лято и гора. Galler Dark Raspberry за мен е безспорен победител в този сладък двубой.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

По спомени първата ми рецепта с лимон беше кексът с мак и лимонена глазура. След това дълго време не се бях сещала за кисело-сладки рецепти, освен като готвя месо може би.

Няколко споделени снимки и рецепти в нета и желанието ми за кисело+сладко ме предизвикаха да пробвам пак и тъй като резултатите са повече от превъзходни, си ги записвам тук и споделям с всички, които обичат такива комбинации. Някой ден ще заменя лимона с портокал, сигурна съм, че също ще се получи добре. Мъфините ги правих и без маково семе (защото свърши) и се получават даже още по-добре, защото ги няма малките семенца, които да гониш из устата си 🤣

Лимонови мъфини с маково семе

Необходими продукти:

2 яйца
3/4 ч.ч. захар
3/4 ч.ч. прясно мляко
100 мл олио
кората и сока на един лимон (спокойно може да са и 2 лимона)
2 1/2 ч.ч. брашно
1 бакпулвер
2 с.л. маково семе
щипка сол

Приготвяне:

Яйцата се разбиват със захарта и после се прибавя олиото, сока и кората на лимона и прясното мляко, като след всеки продукт се разбива хубаво.

Брашното се смесва със солта и бакпулвера и на няколко части се изсипва при мокрите съставки. Последно се прибавя маковото семе. Мъфините се пекат в предварително загрята на 180 градуса фурна за около 20-25 минути.

За още по-лимоново усещане, може да им се направи глазура от пудра захар и лимонов сок. Аз пробвах и комбинацията от течна сметана + малко захар и малко лимонов сок.

Напукани лимонови сладки

Необходими продукти:

310 г брашно
100 г захар
1 бакпулвер
60 мл олио
кората и сока от 1 или 2 лимона
2 яйца
пудра захар за овалване

Приготвяне:

Брашното се смесва със захарта и бакпулвера. Към него се добавят олиото, лимоновия сок и кората и последни се добавят яйцата (няма нужда да се разбиват предварително).

Получава се леко лепкаво тесто, което обаче лесно се оформя на топченца с големината на орех. Всяко топче се овалва в пудра захар и се подрежда върху хартия за печене. Пече се в предварително загрята на 180 градуса фурна за около 15 минути. Сладките не трябва да изсъхват много, защото стават твърди. След като изстинат могат да се посипят с още пудра захар за по-добър вид и вкус.

Да ви е лимонено вкусно!

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Карън Суон има издадени 5 книги на български, а първият ми досег с нея беше чрез романът й "Коледна тайна". Тя е от тези авторки, които се придържат към подобен и удобен стил на писане и структуриране на историите и това си личи във всичките й произведения. Писателката си пада по тайните, паралелното действие също и е любимо, книгите й са с доста страници. В рамките на 2-3 месеца успях да прочета и останалите български издания на Карън Суон ("Римска тайна", "Перфектният подарък", "Парижка тайна" и "Коледа в Тифани") и приликите им още повече се набиха на очи. Затова реших да ги сложа заедно с една публикация. Хубавото е, че все пак всяка книга си има нейната история и специфичен дух, за да не ги бъркам и да се чудя коя за какво беше.

Вследствие впечатленията ми от "Коледна тайна", когато си взех "Римска тайна", имах занижени очаквания. Заради големият й обем се притеснявах, че трябва да пребродя доста страници пълнеж, за да изкопча някаква струваща си история. В края й се радвах, че и дадох шанс. Супер много ми хареса как е описан Рим. Пред читателя се разкриват малките улички, обикновените хора, подземни тайни, показан е като нормален град. Не може напълно да се избяга от туристите, но те са в покрайнините на историята и не й пречат. Героите имат някои трески за дялане и не бих казала, че си имам фаворит сред тях, затова пък събрани заедно си пасват допринасят да се получи един добър разказ.

Франческа е цветна, нестандартна, зарязала професията си на адвокат, тя изкарва прехраната си като екскурзовод в Рим. Но съдбата има други планове за нея и я запраща да се рови в миналото. Още един ровещ се, този път буквално в изминалите събития, ще стане част от приключенията й. Франческа е наета да запише живота на принцеса Елена Дамяни. Паралелно с разговорите между двете, разкриващи богатия на събития живот на Лейни, Суон вмъква спомените на принцесата. Там виждаме една объркана жена, привидно намерила най-накрая покой в двореца си, но и най-малкия трус може да разклати този покой от основите му и да открие древни скелети, недоизказани думи и дълго пазени тайни.

Макар и голяма по обем книгата не натоварва, има доста диалози, а прескачането между миналото и настояще държи читателя в напрежение до края. Изненада ме развръзката, макар че се досетих за някои детайли.

В "Перфектният подарък" още от самото начало усетих някаква тъжна и трагична нотка, която така и не я напусна до края. През цялото време просто очаквах да се случи нещо неприятно, толкова осезаемо беше внушението за нещастие. Надвиснало като облак над героите и определящо чувствата и действията им.

Отново имаме роман с много страници, но липсва редуването на събития от преди и сега. Тъмното минало само е загатнато и както казах влиянието му се усеща почти на всяка страница. Главната героиня Лора е умна, красива, много талантлива дизайнерка на бижута и уж щастливо сгушена в малкия си град, брак и живот. Нещо в нея не ми допадна, може би вътрешната й борба, която през цялото време се опитва да излезе на повърхността и контролира поведението й през голяма част от времето. Иначе цялостния сценарий не е много типичен, интересно е замислен и е любопитно да го проследиш. Никой от героите не ми допадна, не ми пасна на историята, не ми беше симпатичен. Стояха като присадени, не си подхождаха, сякаш случайно събрани, за да има различни гледни точки, но те буквално се разминават и оплитат неприятно.

История пълна с лъжи, много тайни, много пари, в един момент Лора се чувства като Пепеляшка, в следващия се оказва, че тези неща не са й чужди. Заблуди, недомлъвки, любовни триъгълници и четириъгълници. По някое време вече започнах да вниквам какво се е случило, но нямах и идея как ще завърши всичко. От цялата работа изводът е - живейте си живота, ценете приятелите си, външния вид често заблуждава, парите не са излишни :) Не бих го оценила много високо като предишния най-вече заради многото хора, които присъстват уж с цел по-цветна и завъртяна история, но реално я разводняват и отвличат вниманието и просто не се е получило добре.

В "Парижка тайна" основна атракция е заключеният от 70 години апартамент в Париж, за който писах в ревюто на "Парижкият апартамент". Разликата е, че в романа на Мишел Гейбъл недвижимият име е важна част от цялата история, докато Карън Суон му отрежда една по-задна позиция. В нейните страници той е само място на спомени и скрити тайни, по-важни са хората живели в него и наследството, което са оставили. Изкуството отново присъства като неделима част от историята, има и сведения за Втората световна война и трудната съдба на евреите.

Главната героиня Флора е специалист по изкуството и в работата си е голям професионалист. В общуването с мъжете обаче се държи като тийнейджърка, но като цяло ми допадна повече от Ейприъл. Имаме и любовна история, предвидима, но усложнена от семействата на двамата влюбващи се. Според мен историята с брата на Флора беше излишна, първо излишен съспенс и като цяло не ми се вписваше, но явно е била необходима на авторката, за да я противопостави на историята на Наташа.

Като се замисля езикът на Карън Суон в тази книга ми допадна най-много, красиво визуализира хората и средата, чувствата и мислите им. Развежда ни из чудни кътчета на Франция, на Париж не обръща чак толкова внимание и без това той владее доста произведения. Миналото тук присъства, но не като паралелна времева линия, а изкача от някоя картина, документ, забравено ъгълче, спомените на хора живели преди 70 години или от техните наследници. Хареса ми и този роман, нямах търпение да разбера какво се случва, каква е този път голямата тайна, която ще излезе наяве. И развитието на събитията определено не ме разочароваха, супер сценарий е измислила авторката.

"Коледа в "Тифани" е най-новият роман на Карън Суон издаден на български. Хвален като най-обичания й, нямам идея защо. Предвидливо появил се преди Коледа, обаче ... Събитията в него не се развиват само по празниците, а траят цяла година.

Каси получава не един, а три шанса да започне нов живот след провала на брака си, който е отнел 10 години от живота й. Най-добрите й приятелки са насреща да й осигурят всичко необходимо да оцелее, макар че те имат своите животи, проблеми и особености. Приятно за четене е да се впуснем в един или друг живот, в различни градове и държави. Не знам за преживяване колко е реално единия ден да си на едно място, другия на съвсем различно с друга рутина, хора покрай теб и т.н., но все пак е измислено като за роман.

Идеята е грабваща вниманието, но изпълнението здраво ми куца на мен. Предполагам, че е заради напъна да се напълнят колкото се може повече страници. Защото специално края на глава Париж сякаш е писан за 5 минути в междучасието преди часа по математика. Докато върви логично и да кажем интересно, в едно момент толкова се разводнява и става като боза, ама развалена, която просто не става за консумация. Някакви случки от немай къде, чиято цел е ясна, но не и логиката им, от къде дойде всичко и необходимо ли беше да го знаем, нямаше ли по-елегантен начин да се излезе от ситуацията без да се намесват всичките тези хора.

Любовната история (не със съпруга, а с новия) беше ясна още в началните страници (че даже и от преди 10 години), но чакаме главната героиня да прогледа и да се осъзнае коя е и какво иска от живота. Предвид големите хвалебствия съм разочарована от романа. Жалко, че завърших маратона с произведенията на Карън Суон с него, но пък така нямам кой знае какви очаквания за бъдещи нейни романи на български.

Вие с какви впечатления сте от Карън Суон и романите й?


Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Днес е ред на шоколад, какъвто не бях срещала до сега - Chocolate negro con violeta или в превод Тъмен шоколад с теменужки (виолетки). Ако ме четете редовно, сигурно сте забелязали, че се опитвам повечето шоколади, които дегустирам и описвам да са различни от масовите. Този испански красавец чудесно се вписва в изискванията ми.

Първо не само е купен от Испания, а даже е местно производство и второ съдържа бонбони теменужки. У нас са познати и като виолетки и като деца сме схрускали много такива, сега също се предлагат и мисля, че не се различат по нищо от детските ми спомени. Не знаех обаче, че тези сладки парченца произхождат точно от Испания и се правят от цветовете на горска теменужка, специално набрани през пролетта и покрити със захар, за да кристализират. Съмнявам се в българските бонбони да има истински цветя, още една причина да съм любопитна да пробвам испанските. И то в компанията на шоколад с традиции.

От опаковката му е видно, че пристига от Барселона, която според мен е направена специално за града. В сайта на марката са показани други, по-стандартни изгледи на продуктите. А тук в цветовете и буквите на картоненото облекло даже има препратка към закачливостта и цветовата гама на мегаполиса, повлияна предполагам от Гауди.

Научавам, че това е ръчно направен шоколад на марката Chocolat-Box, които са в този бизнес от 1888 година, но не успях да открия нищо по-интересно за тях в интернет. В долната част на опаковка в направено прозорче и в него се вижда част от гърба на блокчето, предната му част не е толкова интересна. Присъства обичайната информация за съставките (какао минимум 56%) и цитат на испански от някой Anton Colom, за него също липсват сведения.

Chocolat-box имат няколко магазина в Барселона, от единия си купих от сладоледа им (заслужава си да го опитате). Обектите им са все на ключови места в града, ако ги търсите, няма начин да не попаднете поне на един. Аз обаче го купих от магазин за халва - Torrons Vicens. Намира се точно до Саграда Фамилия и е пълен с всякакви изкушения. Опитахме няколко вида халва, но не успях да си избера от нея, затова логично си взех 4 шоколада (цена по 4 евро всеки). Единия по-късно видях, че не е бил много добър избор, но като опитам ще ви споделя дали е така и защо. Комбинация с виолетки до сега не бях срещала, затова поне за него не се колебах дали да го взема.

Ако сте ме прочели до тук, време е за дегустация. Шоколадът е дебел и твърд и няма никакъв шанс да го счупя на правилни парчета. Нито пък да оцелеят захаросаните виолетки. (Ако го чупя с найлончето има по-малко загуби) Хапването му директно е изключено. Нищо не може да го размекне, поне не и външни влияния. Остава твърд не поддава на горещия ми поглед и настойчивите ми пръсти. 100 грама, обаче се усещат като 200, заради дебелината и твърдостта му. Изглежда и се усеща плътен. Което е супер, още повече качествен шоколад, без да се губят грамове в добавки и пълнежи. Добавката е посипана на гърба му и уж е здраво закрепена, но както казах при опит за отчупване пада.

Красив за гледане, сложен за ядене. Но стане ли веднъж на парченца, няма как да избяга и тогава разбираш за какво е бил целия този труд. Уникално вкусно съчетание между леко горчивия шоколад и свежите кисели кристалчета виолетки. Чистия вкус на какаото се усеща само в началото преди виолетките да го превземат и да му дадат от своята сладост. Шоколада обаче се изхитрява и след като изядеш парченцето в устата ти остава неговия дух, а виолетките са се стопили. Трудно се разтапя, което е добре, удължава удоволствието от присъствието му в устата ти. Копринено мек и нежен, гладък, много плътен и наситен. Не се лакомете за големи парчета, чак ми изтръпва езика от смучене.

Ароматът е смес от какао и виолетки. Цветът е чист, без примери, то няма и кой знае какво вътре - само какаова маса, захар, какаово масло и захаросаните блестящи лилави парченца отгоре. Те обаче сякаш са пропили в самия шоколад или пък при допира с устата ми ароматът им се активизира и разнася и не можеш да го отчетеш, че е отделно от шоколада. Определено вкус, който ще запомня, не само заради виолетките, но и самият шоколадов блок е вкусен и запомнящ с плътността си. Това не е шоколад за един път, той е за неколкодневно удоволствие или пък споделяне с любими хора.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Ще започна с това, че съм чела книгата 3 пъти. И то не защото "Парижкият апартамент" чак толкова ме грабна и очарова, а защото искам като напиша публикация за нея да са ми пресни впечатленията. Но все отлагам писането и пак се налага да я прочета, за да си припомня с какво ме очарова и с какво дразни. Това може и да ви говори достатъчно за произведението на Мишел Гейбъл - не е история, която се забравя, но може да се препрочита и да се откриват нови нюанси на събитията и действащите лица - главни и не толкова.

Като цяло мога да кажа, че книгата ми хареса. Обаче не съм запленена до толкова, че пренебрегна слабите моменти, които дразнят и развалят удоволствието от четенето й. За съжаление, за мен един от тях, е главната героиня Ейприъл. В главата й е бъкано от проблеми, заради които се държи неадекватно на моменти. Честно казано ме нервира и не ми е интересно какво точно се случва с нея или по-скоро недоумявам как може голяма жена да реагира точно така в дадена ситуация. Подразниха ме отношенията и с Люк. Много нагласено, личеше на къде отиват нещата, ама иначе двамата уж никак не си допадаха. И завърши както се очакваше, че даже и малко отгоре.

Ако успея да се абстрахирам от разни такива недоразумения, "Парижкият апартамент" е увлекателен заради историята, на която е базиран и реалните личности, появяващи се по страниците му. Авторката умело ги вмъква в днешни дни чрез писмата на Март дьо Флориан, живяла в края на 19-ти - началото на 20-ти век. Благодарение на тях се връщаме назад във времето към Бел епок, ставаме свидетели на развитието на Париж, имаме достъп до пикантни клюки и ежедневности от живота на известни личности.

Признавам, че ми стана любопитно и се разтърсих за повече информация за Болдини (харесват и картините му), за истинската Март, за нейния апартамента й, за Жан (Джийн) Юго - внучка на Виктор Юго и всякакви други знаменитости, които се появяват. А да и за картината на мадам Х (мадам Готро, потърсете ако ви е интересно, за да видите какво се е смятало за скандално по онова време :)).

Историята тръгва от случайно открит апартамент в Париж, предизвикал вълнение не само с факта, че никой не е влизал в него цели 70 години, но и със съкровищата, открити в стаите му. До колкото знам той е вдъхновил още 2 романа, единият е преведен на български, другият не. И наистина кой не би се прехласнал през възможността да надникне в миналото чрез произведения на изкуството, мебели, сувенири, всеки разказващ собствена история и дневници, които ги обединяват. Очаквах малко повече информация за отделните мебели, но явно няма нужда, защото централната фигура е един портрет и жената, нарисувана на него.

В началото Март ми беше по-симпатична - сираче принудено да се справя само в Париж, живот на приливи и отливи и късмет винаги да успее да излезе от ситуацията, да натрупа всички тези притежания, но и много разочарования и жлъч. Приличат си с другия женски персонаж по непостоянното си мнение и проблемите с мъжете. Животът на Март го виждаме чрез Ейприъл, която наднича в дневниците й и така се пристрастява към историята, че живее с нея и приема лично съдбата и притежанията на французойката.

Междувременно в паузите, когато не се връщаме век назад, научаваме повече за семейната история и семейния живот на американката и двете довели до кълбо от неприятности, които тя се опитва да разреши с работа, бягство в Париж, чужд мъж и още работа. И при двете дами нещата приключват изненадващо, но такъв е живота - ти го сритваш, той те сритва и накрая се помирявате или единия отстъпва.

Допаднаха ми разходки из Париж, най-вече защото му е придаден един по-достъпен облик. Набляга се на нормалните му, скрити и хубави кътчета, показан е като град за хората, а не световна столица и туристическа дестинация. Ако прочета книгата за четвърти път надявам се това да е в Париж и да търся по улиците му местата споменати в "Парижкият апартамент" :) Приятен е романът на Мишел Гейбриъл, не е нещо, което задължително трябва да прочетете, но ако случайно ви попадне му дайте шанс. Забравих да кажа, че корицата много му пасва, красива и стилна е, с изключение на дамата в огледалото, която малко ме плаши.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Първата ми планина, първата ми хижа, първото ми изкачване. Доста ме натовари (психически също) и измори това преживяване, не само защото ми беше първо, а най-вече защото самият маршрут не беше от най-леките. Да не говорим, че аз съм напълно начинаеща в планинските приключения. Не е като да нямам никаква физическа култура - правили сме градски обиколки по 5-6, че и 10 километра, посещавали сме еко пътеки, "катерили" сме хълмовете около Велико Търново. Но този маршрут беше пряко силите ми - 4 часово изкачване и то по стръмен терен. Слизането също не бих го определила като приятно, защото беше придружено с дъжд. Положителното от цялата работа е, че бях истински благодарна при пристигането ни в хижата и още повече при завръщането в цивилизацията и стъпването на асфалт :)

Цялото приключение започна с покана на приятелка към дъщеря ни да отиде с тях на поход до хижа Амбарица. Тъй като отдавна се каним да си направим планинска разходка и не ни беше много комфортно да оставим детето само, решихме цялото семейство да се включи. Впоследствие едното дете отпадна заради присъствие на рожден ден и бяхме трима + кучето. Нямах никаква идея къде се намира хижа Амбарица, какъв е пътят до нея, дали трябва да се подготвям нещо по-специално. И сигурно беше за добро, тъй като най-вероятно нямаше да тръгна, ако знаех. Ние се приготвихме наистина за горско-планинска разходка. Без специална екипировка, само с един комплект дрехи за по-хладно + якета, раница с доста храна и едно превъзбудено, че ще ходи на разходка куче. За да ви покажа колко бях лековерна, ще споделя, че тръгнах по къси гащи, потник и маратонки и даже фотоапарат увесен на врата. Истинска градска туристка, все едно съм на разходка по главната. За щеки, туристически обувки и други екстри изобщо не съм си и помисляла, не че имам или че щях да си купя.

Туристическата пътека по която щяхме да минем започва малко след село Черни Осъм, намиращо се след Троянския манастир и Орешак, от местност наречена Смесите. От там реално има 2 маршрута, ние минахме по този (през Зорнов рът, сигурно от "зор"), по който водачката ни вече беше минавала, по мое мнение е по-трудния и то без да знам другия как е :)

Пресичаш мостче над река Черни Осъм, влизаш в гората и веднага започваш да катериш. И като казвам катериш, имам предвид наистина катерене, доста голяма част от пътя е каменист и стръмен. Хубавото е, че бяхме в гора, защото денят беше слънчев и топъл и ако бяхме на открито щяхме бързо бързо да се опечем и изтощим. Не, че денивелацията (897 м) не свърши това още по-бързо. Раницата с храната беше в мен и заедно с фотоапарата ми разказаха играта. Другите от групата сякаш нямаха моите проблеми, макар че се чуваше някое охкане от време на време. Децата (4 на брой на възраст 11-12 години) имаха неизчерпаема енергия и геройски вървяха почти през цялото време най-отпред. Кучето тръгна с голям ентусиазъм, бягаше напред-назад, проверяваше какво има встрани от пътеката, но по едно време и на него му стана тежко и доста намали оборотите.

Спирахме на два пъти, нямах много идея къде точно се намираме и колко още време остава, но ми се искаше вече да стигам където и да е. Направих няколко снимки, имаше 2-3 места, на които гората предлага изглед наоколо, но като цяло през повечето време вървяхме заобиколени от дървета. Погледът ми беше забит в краката и не обърнах достатъчно внимание на флората. Излязохме на една поляна, на картата е наименувана като Папратова полянка. На нея имаше къпини за подкрепа, но и силно слънце, което след сянката на дърветата ни се стори изгарящо. Пак влязохме в гора, тук таме пътеката се смиляваше над нас и беше по-полегата.

И когато вече всички нямахме търпение да стигнем, излязохме от поредната гора и хижа Амбарица беше пред нас. Почувствах се едва ли не спасена, най-после свалих раницата от гърба, пихме вода, преоблякохме се и седнахме да си починем. Аз даже легнах на един каменен перваз, събирах слънце, гледах птиците и облаците и се радвах на живота. Изчакахме малко да ни настанят, защото имаше проблем със стаите. Хижата се оказа пълна и вместо да ползваме 2 стаи - за 8 и за 3 човека, ни дадоха стая за 12 човека (ние бяхме 10 + кучето). Цена на нощувка 18 лв. на човек (легло), не знам за по-малко дете дали се плаща отделно/допълнително, ако спи в леглото с родител.

Вътре като цяло хижата е ок, както казах това ми е първото оставане на такова място и психически се бях подготвила да е по-неудобно и тегаво. Раздадоха ни спалното бельо и отидохме да се настаним. В стаята освен леглата имаше малка масичка и една печка на дърва за зимата. Осветлението се състои от светодиодна лента залепена на тавана, която свети колкото да се ориентираш къде да легнеш. Хижата е на два етажа, обувките се събуват долу при входа и се оставят там в шкафчета като в детската градина. Може да си обуете чехли или да ходите по чорапи (боси). Имаше хора, които си носеха собствени чехли, но имайте предвид, че ако ги оставите долу може някой друг да ги ползва. Подът е дъсчен и доста скърца :) Между етажите имаше санитарно помещение с два мивки. Отвън също имаше мивки. До входа се помещава и банята, която е с бойлер на дърва, вечерта го запалиха и можеше да се ползва. Топла вода има в столовата и то само за миене на съдовете (всичко е на самообслужване). Тоалетните са само на първия етаж и там няма топла вода. За хора свикнали с планините и хижите сигурно тези неща са познати и обичайни, но за мен са нещо ново и затова ги споменавам с такива подробности.

След като се настанихме и си починахме решихме да се разходим наоколо и да разгледаме. На метри от хижата се натъкнахме на гъсто разположени храстчета с боровинки и горски малини. За първи път брах и опитах току що откъсната боровинка. Доста бяха дребни и с не много изразен вкус, но пък имаше в изобилие. Затова пък малинките бяха уникално ароматни и вкусни и те дребни и не се намираха толкова често.  Връх Амбарица е на около 2 часа път от хижата и май никой от нас нямаше сили да го изкачва и още по-добре, защото времето доста бързо се развали. Тръгнахме все пак по маршрута към него, за да се насладим на величествените гледки към върховете наоколо. Определено е гледка, която си заслужава да се види, само ако можеше пътят до там да не е толкова труден :)

Силите ми привършиха някъде около двадесетото маркировъчно колче и поехме обратно към хижата. Започнаха да падат първите капки дъжд, но успяхме съвсем малко да се измокрим и малко повече да се изкаляме докато стигнем. Поваля малко и спря и решихме да вечеряме навън. Има 3-4 големи дървени маси на поляна пред хижата с гледка, която не може да ти предложи никой петзвезден ресторант. Менюто за вечерта беше леща яхния, крем супа от червена леща, салата зеле и моркови, тиквички с ориз, а също и питки, които правеха на място. Месо не се предлага, защото няма къде да го съхраняват. За пиене мисля, че има и вино, но ние не консумираме алкохол. Провизиите се доставят с конче (на снимката по-горе). Почти се бяхме нахранили, когато започна пак да вали и този път нямаше изгледи да спре. Преместихме се на сухо, децата се качиха в стаята, а дъждът и вятърът се засилиха и даже заваля градушка, в един момент тревата побеля от зърната й. Имах усещането, че се намирам в друго време, друг сезон, друг свят :)

Преди лягане се сетихме да потърсим къде да си заредим телефоните, но се оказа, че хижата получава ток от соларни панели и като стане тъмно ги спират, а тази вечер заради дъжда още по-рано бяха изключили зарядните. Вечерта изключват и интернета. Като угасихме лампичките в стаята настана абсолютна тъмнина. Е не напълно, защото отвън бурята се разрази наново и светкавиците и гръмотевиците падаха една след друга. В добавка към тях имаше силен вятър, който брулеше хижата и имах усещането, че сме изоставени и бедстващи далече от цивилизацията. Поне бяхме на закрито, сухо и топло. Доста се притеснявах как ще се приберем на другия ден, ако вали, защото пътя ще е ужасен и както казах не бяхме подготвени от към облекло за такива условия.

Да кажем, че успяхме да поспим и в 6 часа някои от нас вече бяха будни и навън. Даже успяхме да посрещнем изгрева, което не ми се беше случвало от години, да не говорим, че никога не го бях виждала в планински условия. Температурата - около 10-15 градуса, дъждът беше спрял, но заплашваше пак да ни навести през деня. За закуска имаше мекици, които си бяхме поръчали от предния ден (цена - 1.50 лв. на брой), сладко от боровинки, брани покрай хижата (заплаща се допълнително - 0.50 лв), кафе и чай (мисля, че и меда се заплаща допълнително). До 8 часа бяхме готови нагласени да тръгваме на обратно, сбогувахме се с хижата и влязохме в гората. Скоро след това започна да пръска дъжд, но поне беше кротък, а не като вчерашната буря и освен това гората ни осигуряваше някаква защита.

Слизането сякаш беше по-бързо, надолу е една идея по-лесно, макар че мократа земя и камъните пречеха на моменти. Лично аз просто исках да стигна и изобщо не се чувствах като на разходка. Имах усещането, че ако спра някъде и после краката ми няма да искат да продължат. Паднах на два пъти и доста трудно се изправих, мускулите ми отдавна не са виждали такова натоварване. В началото изчаквахме другите от групата, които си се движеха нормално, но след това ги оставихме да се разхождат и си подкарахме с нашето темпо. Спряхме само веднъж да се подкрепим малко и да се насладим на гледката, мъглата и облаците. Дъждът спря и само дърветата поръсваха още вода отгоре ни. Видях сърна, гъби, красиви дървета, придвижването в гората си има своите красиви моменти. За съжаление бях много уморена и напрегната, за да се насладя подобаващо на разходката.

Едни от спътниците ни спомена, че има и друг маршрут от местност Смесите до хижа Амбарица и след като го потърсих в интернет се оказа, че той е по-лесен особено за начинаещи като мен. Не знам дали някога ще повторя това изкачване, със сигурност не по същия път и най-вероятно без пренощуване в хижата и ще съм по-добре подготвена. Снимките поне показват само хубавите и впечатляващи гледки.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram